Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 47

— Кажи ми — попита Акамиан на шеик, — какво става тук?

В нетърпението си бе отхвърлил джнан. В крайна сметка двамата споделяха пот. Мъжът го изгледа с тъмни очи и любопитно изражение.

— Искаш да кажеш, че не знаеш? — отвърна той, надигайки глас над шумотевицата.

— Какво да знам? — попита магьосникът, усещайки тръпка по гръбнака си.

— Майтанет призова правоверните в Сумна — отвърна воинът с подозрение към незнанието на Акамиан. — Скоро ще разкрие целта на Свещената война.

Магьосникът беше вцепенен. Той огледа лицата, струпани около тях, и внезапно осъзна колко много имаха коравия изглед на войната. Почти всички бяха открито въоръжени. Първата половина от мисията му, да разкрие посоката на Свещената война на Майтанет, скоро щеше да се изпълни сама.

Наутцера и другите трябва да са знаели. Но защо не ми казаха?

Защото имаха нужда той да дойде в Сумна. Знаеха, че ще се опълчи на вербуването на Инрау, така че бяха използвали всички средства да го убедят, че е нужно. Лъжа чрез прикриване на факти. Може би не твърде голям грях, но така той бе станал податлив на целите им.

Плетеница от манипулации. Дори Кворумът играеше игри със собствените си фигури. Стара обида, но никога не пропускаше да го ужили.

Мъжът бе продължил да говори, а очите му блеснаха с внезапен плам:

— Моли се да воюваме с школите, приятелю, а не с фанимите. Магията винаги е по-големият тумор.

Акамиан почти се съгласи.

* * *

Акамиан се пресегна, за да прокара пръст по гръбнака на Езменет, но се поколеба и вместо това хвана изпотения чаршаф. Стаята беше тъмна, наситена с горещината от съвкуплението им. През сенките магьосникът виждаше пръснатите по пода парчета храна и отпадъци. Заслепяваща бяла цепнатина в кепенците представляваше единственият източник на светлина. Тътенът на улицата отвъд вибрираше в тънките стени.

— Нищо друго? — каза той и се почувства леко шокиран от несигурния си глас.

— Какво искаш да кажеш с това „нищо друго“? — Нейният глас беше белязан от стара и търпелива рана.

Не го беше разбрала, но преди да успее да обясни, го застигна внезапно гадене и задушаваща жега. Надигна се от леглото и на крака, като почти незабавно усети, че ще падне на колене. Разтрепери се и пиянски се подпря на рамката на леглото. По ръката и космите на главата и гърба му пробягаха студени тръпки.

— Ака? — попита тя.

— Добре съм — отвърна той. — Жегата.

Той се изправи отново, а после се търкулна обратно върху матрака. Тялото й бе като горяща змиорка до неговото собствено. Такава горещина толкова рано напролет! Сякаш самият свят гореше в треска пред перспективата на Свещената война на Майтанет.

— И преди си страдал от треската — каза тя със загрижен глас. Треската не беше заразна — всеки го знаеше.

— Да — каза той задавено, хванал се за челото. В безопасност си. — Хвана ме преди шест години, на мисия в Сингулат… Едва не умрях.

— Преди шест години — повтори тя. — Дъщеря ми умря тогава.

Горчилка.

Той откри, че му се гади от лекотата, с която неговата болка бе станала нейна. Пред очите му се появи образа на дъщеря й, такава, каквато би могла да изглежда: здрава, но с тънки кости, тъмна вълниста коса, отрязана късо според изискванията на низшата й каста, идеално извита буза, за да влезе в присвита длан. Ала всъщност си представяше Езми. Нея като дете.