Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 305

Сенките на колоните на параклиса се носеха по голия под. Слънчева светлина първо озари, а после избяга от лицето му. Той се подмокряше и цапаше, ала нямаше дискомфорт, нито миризма. И когато старият прагмат стана и изля вода върху устните му, той бе просто гладък камък, вкопан в мъх и чакъл, под водопад.

Слънцето озари колоните пред него, а после се снижи зад гърба му, изтласка сянката му в скута на прагмата, а после и сред лъскавите дървета, където тя се сля със сродниците си и се претопи в нощ. Отново и отново той виждаше как слънцето се издига и спуска, следвано от краткотрайния отдих на нощта, и с всяка нова зора твърдението биваше разчленено наново. Докато светът се ускоряваше, движението на душата му се забавяше. И накрая тя шептеше само: Логосът. Логосът. Логосът…

Той беше кухина, изпълнена с ехо без глас, всяка фраза — съвършено повторение на предходната. Беше пътешественик през бездънен коридор от огледала, разположени едно срещу друго, и всяка негова крачка бе също толкова илюзорна, колкото и предишната. Само слънцето и нощта бележеха прехода му и то само със стесняващата се пролука между огледалата, водеща към невъзможното място, където нищото заплашваше да целуне нищото — мястото, където душата оставаше съвършено неподвижна.

Когато слънцето отново се издигна, мислите му се сведоха до един последен отзвук:

… ът… ът… ът… ът…

И той му се стори едновременно като абсурдно заекване и като най-дълбоката мисъл, все едно само в отсъствието на „Логоса“ беше в състояние да се спусне в ритъма на сърцето му, тласкащо го от момент към момент. Мисълта изтъня и дневната светлина се понесе през, над и зад параклиса, докато нощта не прониза покрова на небето, докато звездите не се завъртяха като безкрайно колело на колесница.

Движеща се душа, прикована към ръба на пропаст, към съвършения момент преди нещо, каквото и да е. Дървото, сърцето, всичко останало, превърнато в нищо от повторението, от безкрайното натрупване на един и същ отказ да наименуваш.

Златиста корона върху билото на ледника.

… а после нищо.

Никаква мисъл.

* * *

— Империята ви приветства — обяви Зерий, като се опитваше да направи гласа си учтив.

Той прокара поглед през великите имена на Мъжете на Бивника, задържайки го за момент върху Наюр, застанал до Келхус. Усмихна се.

— Ах, да — каза императорът. — Най-невероятната добавка в редиците ни. Скилвенди. Казват ми, че си вожд на утемотите. Така ли е, скилвенди?

— Така е — отвърна Наюр.

Императорът обмисли този отговор. Келхус виждаше, че мъжът не е в настроение за тънкостите на джнан.

— И аз си имам скилвенди — каза той.

Оголи ръка изпод диплите на ръкава си и сграбчи веригата между краката си. Придърпа я свирепо и изгърбеният Зунурит вдигна заслепеното си пребито лице към зяпачите. Голото му тяло бе изпосталяло, подобно на скелет, а крайниците му сякаш висяха от различни панти, всяка от които обаче извърната встрани от света. Дългите ивици свазонди по ръцете му сега изглеждаха повече като мерило на костите под тях, отколкото на кървавото му минало.