Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 295
Р. Скот Бакър
— Играта никога не спира — поправи палатина Прояс. — Играта е без начало и край.
* * *
Келхус бе момче на единадесет години, когато за пръв път чу тази фраза. Беше призован от обучението си до малкия параклис на първата тераса, където трябваше да се срещне с Кесрига Джеюкал. Въпреки че Келхус вече бе прекарал години в потискане на страстите си, перспективата да види Джеюкал го плашеше: той бе един от прагма — висшестоящите братя сред дуниайните — и срещите между подобни мъже и млади момчета обикновено приключваха с болка за вторите. Болката на изпитание и откровения.
Слънчева светлина се спускаше като копия между колоните на параклиса и правеше камъка приятно топъл под малките му крака. Навън, под стената на първата тераса, планинският вятър решеше тополите като гребен. Келхус постоя под светлината, за да остави меката слънчева топлина да попие в дрехите и голата му глава.
— Изпи ли своя дял, както ти наредиха? — попита прагматът.
Той беше стар мъж, с лице толкова изпразнено от изражение, колкото архитектурата на параклиса бе лишена от украса. Човек би предположил, че гледа в камък, а не в момче, толкова празно бе изражението му.
— Да, прагмате.
— Логосът е без начало и край, млади Келхус. Разбираш ли това?
Наставленията започваха.
— Не, прагмате — отвърна Келхус. Въпреки че още страдаше от страх и надежда, отдавна бе надмогнал подтика да представя неточно обхвата на знанието си. Едно дете нямаше голям избор, когато учителите му виждат през лица.
— Преди хиляди години, когато дуниайните за пръв път открили…
— След древните войни ли? — прекъсна го нетърпеливо Келхус. — Когато още сме били бегълци?
Прагматът го удари толкова свирепо, че го запрати в другия край на параклиса. Келхус се изправи с олюляване, върна се на мястото си и избърса кръвта от носа си. Не изпита страх и още по-малко съжаление. Ударът беше урок и нищо повече. Сред дуниайните всичко беше урок.
Прагматът го изгледа с пълно безразличие.
— Прекъсването е слабост, млади Келхус. То извира от страстите, а не от интелекта. От тъмнината, която предхожда.
— Разбирам, прагмате.
Студените очи се взряха през него и видяха, че това е истина.
— Когато дуниайните за пръв път открили Ишуал сред тези планини, те знаели само един принцип на Логоса. Кой е бил този принцип, млади Келхус?
— Онова, което предхожда, определя онова, което следва.
Прагматът кимна.
— Две хиляди години са изминали, млади Келхус, а ние все още се придържаме към този принцип. Означава ли това, че концепцията за преди и след, за причина и следствие, е остаряла?
— Не, прагмате.
— И защо? Нима хората не остаряват и не умират? Нима дори самите планини не стареят и не се разпадат с времето?
— Да, прагмате.
— Тогава как така този принцип не е остарял?
— Защото — отвърна Келхус, борейки се да потуши пламъчето на гордостта — принципът за преди и след не може да бъде открит никъде в сферата на преди и след. Той е
