Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 296

— Да. Тъй като Логосът е без начало и край. И все пак човекът, млади Келхус, притежава начало и край — като всички зверове. Защо тогава той е различен от тях?

— Защото също като зверовете, човекът стои в сферата на преди и след, ала възприема Логоса. Той притежава интелект.

— Наистина. А защо, Келхус, дуниайните се развъждат в името на интелекта? Защо толкова усърдно тренираме млади деца като теб в уменията на мисъл, крайник и лице?

— Заради човешкия проблем.

— А какво представлява човешкият проблем?

Една пчела бе влязла в параклиса и сега се носеше мързеливо в случайни кръгове под купола.

— Че той е звяр, че гладът му извира от тъмнината на душата му, че светът му го атакува със случайни обстоятелства и все пак той възприема Логоса.

— Именно. И какво е решението на човешкия проблем?

— Да се освободи изцяло от глада на звяра. Да командва изцяло развитието на всяко обстоятелство. Да бъде съвършен инструмент на Логоса и така да постигне Абсолюта.

— Да, млади Келхус. А ти съвършен инструмент ли си на Лотоса?

— Не, прагмате.

— По каква причина?

— Защото ме тормозят страсти. Аз съм своите мисли, но изворът на мислите ми ме изпреварва. Не притежавам себе си, защото тъмнината ме предхожда.

— Така е, дете. Какво е името, което даваме на тъмните извори на мисълта?

— Легион. Наричаме ги легиона.

Прагматът вдигна скована ръка, сякаш да отбележи важна спирка в пътуването им.

— Да. Скоро ще достигнеш най-трудната фаза на подготовката си, млади Келхус: овладяването на легиона вътре в теб. Само ако сториш това, ще можеш да преживееш лабиринта.

— Това ще отговори на въпроса за Хилядата хиляди коридори?

— Не. Но ще ти позволи да го зададеш правилно.

* * *

Някъде близо до билото на Андиаминските простори, те преминаха през коридор със стени, покрити със слонова кост, а после се озоваха, мижащи пред яркото слънце, в личната градина на императора.

Тревата между павираните пътеки беше мека и съвършено подрязана — тъмна под сянката на различни дървета, които оформяха спици около кръглия басейн в сърцето на градината: създадено от вода подобие на имперското слънце. Хибискус, лотоси и ароматни храсти растяха в близост до пътеките. Келхус мерна колибри и други птици, които пърхаха между клоните под слънцето.

Докато публичните местности в Имперския център бяха конструирани да впечатляват и всяват страх у гостите с мащаба и показността си, Келхус виждаше, че личната градина е била изградена да създава усещане за уединеност, да трогва посещаващи благородници с дара на императорското доверие. Това бе място на простота и елегантност, скромното сърце на императора, пресътворено от почва и камък.

Събрани под кипариси и вечнозелени храсти, инритските лордове — галеоти, тидони, аинони, туниери и дори няколко нансури — стояха на групички около нещо, което трябваше да е пейката на императора. Макар и облечени в скъпи дрехи и без оръжие, те изглеждаха повече като войници, отколкото като дворяни. Малолетни робини се носеха между тях с изпъкнали голи гърди и игриви крака, намазани с масла. Носеха подноси вино и различни деликатеси, окачени на кръстовете им. Купи се надигаха за наздравици; мазни пръсти се бършеха във фин муселин и коприна. Господарите на Свещената война. Всички събрани на едно място. Изследването се задълбочава, татко.