Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 290

До днес.

— Значи вече нямаме информатори в Хилядата храма? — попита върховният учител, макар и да знаеше отговора.

— Никой, когото да си струва да слушаме… Върху Сумна е паднал покров.

Елейзарас погледна към ярко осветената градина — павирани пътеки, заобиколени от копиевидна хвойна, гигантска върба, спускаща се над зелено езеро, стражи с ястребови лица.

— Какво означава това, Йокус? — попита той.

Отвел съм най-великата школа в Трите морета до най-огромния риск в историята й.

— Означава, че трябва да имаме вяра — отвърна господарят на робите с тон на безразличен фатализъм. — Вяра в Майтанет.

— Вяра? В някой, за когото не знаем нищо?

— Затова се нарича вяра.

Решението да се присъединят към Свещената война беше най-трудното в живота на Елейзарас. Първоначално, след като получи поканата на Майтанет, искаше да се разсмее. Алените кули? Да участват в Свещена война? Перспективата бе твърде абсурдна, за да заслужи дори моментно обмисляне. Може би точно затова Майтанет включваше в нея и дар от шест дрънкулки. Хорае бяха единственото нещо, на което магьосникът не можеше да се смее. Това предложение, казваха дрънкулките, изисква внимателна преценка.

Тогава Елейзарас осъзна какво в действителност му предлагаше Майтанет.

Отмъщение.

— Значи трябва да удвоим усилията си в Сумна, Йокус. Това е нетърпимо.

— Съгласен съм. Вярата е нетърпима.

Видение на същия този човек отпреди десет години се появи в ума на Елейзарас, изпращайки тръпки чак до пръстите му: Йокус, паднал върху него точно след убийството, с изгорена и кървяща кожа, а от устата му излизаха като грак думи, които бяха белязали душата му:_ „Как можаха да направят това?“_

Беше невероятно как определени дни можеха да се опълчат срещу изминалите години, ставаха като отрова, която мореше настоящето с неумиращо вчера. Дори тук, тъй далеч от Алените кули и десет години по-късно, Елейзарас все още подушваше сладникавата миризма на изпечена плът — толкова подобна на свинско, оставено на шиша твърде дълго. Колко време бе изминало, откак за последно бе успял да яде свинско? Колко пъти бе сънувал онзи ден?

Тогава Сашеока беше върховен учител. Те се съвещаваха в Залата на Съвета дълбоко под Алените кули, обсъждайки евентуалното дезертьорство на един от техните към Мисунсайската школа. Най-неприкосновените зали на Алените кули бяха сгушени сред мрежа от Защити. Човек не можеше да пристъпи или да се опре до оголен камък, без да почувства неравността на символи или аурата на заклинания. И все пак убийците просто се бяха появили от нищото.

Странен звук, като бръмчащия плясък на хванати в мрежа птици, а после светлина, все едно някой беше отворил врата към повърхността на слънцето. И в нея — три фигури. Три адски силуета.