Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 289

Върховният учител беше освободил робите си и сега стоеше сам на сенчестата тераса, насочена към единствения двор на вилата. Загледа се в Йокус, своя господар на шпионите и най-близък съветник, докато той се приближаваше като бяло петно под слънчевата светлина. Да го гледа как преминава от слънце към сянка беше като да е свидетел как прашинката се превръща в камък. Йокус кимна, когато стигна до стола му. Елейзарас често смяташе самото му присъствие за заплаха — като да видиш първите признаци на чума по лицето на някого. Миризмата на старомодните му парфюми обаче носеше странно усещане за комфорт.

— Имам новини от Сумна — каза Йокус, наливайки си вино в сребърна купа. — За Кутига.

Доскоро Кутига бе единственият им оцелял шпионин в Хилядата храма — всички други бяха екзекутирани. Неговата свръзка обаче не бе чувала вест от него от седмици.

— Значи мислиш, че е мъртъв? — попита кисело Елейзарас.

— Да — отвърна Йокус.

След всички тези години върховният учител бе свикнал с господаря на шпионите, но някъде в тялото му се таеше дребен спомен за първоначалното му отвращение. Йокус бе пристрастен към чанв — наркотикът, който държеше по-голямата част от управляващата каста на Аинон в здрава хватка. С изключението на Чеферамуни — последната марионетка, която бяха разположили на аинонския трон — и това често изненадваше Елейзарас. За онези, които можеха да си позволят тази сладка отрова, чанв изостряше ума и удължаваше живота над сто години, но също така изсмукваше пигментацията от тялото, а някои твърдяха, че отнема и волята на душата. Сега Йокус изглеждаше по същия начин, както в деня, когато Елейзарас се бе присъединил към школата като момче преди много години. За разлика от други пристрастени, той отказваше да използва козметика, за да компенсира липсата на пигмент по кожата си, която бе по-прозрачна от намасления лен, използван от бедните за покривало на прозорците им. Червени вени прорязваха чертите на лицето му като тъмни артритни червеи. Когато спуснеше клепки, можеха да се видят дори тъмните точки в центъра на червените му очи. Ноктите му бяха восъчночерни, като натъртени.

Докато Йокус притегляше стол към масата, Елейзарас усети капка пот по челото си и осъзна, че се е загледал в собствените си почернели от слънцето ръце. Колкото и слаби да бяха, в тях имаше жилеста сила, живот. Въпреки смущаващата естетика на пристрастяването, самият Елейзарас може би щеше да се предаде на обещанието на наркотика заради репутацията му, че изостря интелекта. Може би единственият аспект на чанв, който му пречеше да се впусне в тази анемична и странно нарцистична любовна афера — пристрастените рядко се женеха или раждаха живи деца — беше тревожният факт, че никой не знаеше източника му. За Елейзарас това бе неприемливо. По време на свирепото си и стръмно изкачване към върха, който сега заемаше, той никога не беше действал с невежество за жизненоважни факти.