Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 277

Такава честност. Ако само можех да му отвърна със същото.

— Единственото, което можеш да сториш, тогава, е да попиташ.

Мъжът се усмихна и кимна.

— Ти си учител, а аз съм невеж странник в объркваща земя… Би ли се съгласил да ме обучаваш?

При тези думи сто въпроса нахлуха в ума на магьосника, ала той осъзна, че вече отговаря:

— За мен ще е чест, Келхус, сред учениците ми да има Анасуримбор.

Келхус се усмихна широко.

— Значи е решено. А аз ще считам теб, Друсас Акамиан, за първия си приятел в това приключение.

Тези думи пробудиха странна стеснителност у схоластика и той изпита облекчение, когато Келхус събуди Серуей, за да й каже, че ще се прибират.

По-късно, докато се движеше по тъмните пътеки, водещи до собствената му палатка, Акамиан изпита странна еуфория. Въпреки че нямаше как подобно нещо да се измери, той имаше чувството, че срещата с Келхус го е променила, сякаш му бяха показали много нужен пример за нещо изначално човешко. Пример за правилната същност на живота.

Остана буден в скромната си палатка, боеше се да заспи. Перспективата отново да сънува кошмарите, му се струваше непоносима. Знаеше, че травмите също толкова често потъпкват проникновенията, колкото ги и пробуждат.

Когато сънят най-накрая го надви, Акамиан отново сънува катастрофата при полетата на Еленеот и смъртта на Анасуримбор Келмомас II под чуковете на сранките. И когато се събуди, давейки се за въздух, гласът на умиращия върховен крал — така подобен на този на Келхус! — резонираше в душата му, поглъщаше туптенето на сърцето му с пророческия си ритъм.

Един от семето ми ще се върне, Сесуата… един Анасуримбор ще се върне…

… в края на света.

Но какво значеше това? Дали Анасуримбор Келхус наистина не беше знак, както се надяваше Прояс? Знак не за освещаването на Свещената война от Бога, както си мислеше принцът, а за скорошното завръщане на Не-бога?

… в края на света.

Акамиан започна да трепери от ужас, какъвто не бе изпитвал никога преди. Не и буден.

Не-богът да се завърне? Моля те, Седжен, нека умра преди…

Беше немислимо! Той обгърна рамене с ръце и се залюля в чернотата на палатката си, шепнейки отново и отново: „Не! Не!“

Моля те… Това не може да се случва — не и на мен! Аз съм твърде слаб. Аз съм просто един глупак…

Светът отвъд покривалото на палатката му бе потънал в тишина. Безброй мъже спяха и сънуваха ужас и слава в битката срещу езичниците, без дори да подозират за страховете на Акамиан. Те бяха невинни като Прояс, изпълнени с непредпазливия устрем на вярата си, мислейки си, че едно място, град на име Шимех, е гвоздеят, около който се върти съдбата на света. Ала схоластикът знаеше, че този гвоздей може да бъде намерен на много по-мрачно място далеч на север, където от земята бликаше катран. Място, наречено Голготерат.

За пръв път от много, много години Акамиан се помоли.

По-късно разумът му се върна и той се почувства леко глупаво. Колкото и невероятен да беше Келхус, нищо друго, освен сънищата за Келмомас и съвпадението на едно име не предполагаха подобен ужасяващ извод. Акамиан беше скептик и се гордееше с този факт. Беше ученик на древните, на Айенсис, и се позоваваше на логиката. Вторият Апокалипсис бе само най-драматичната сред стотици банални развръзки. А ако нещо можеше да символизира будните му часове, това беше именно баналността.