Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 27

— Не — прошепна Акамиан.

— Слънцето! Виждаш ли слънцето? Чувстваш ли го върху бузата си? В простите неща са скрити такива откровения! Виждам! Виждам толкова ясно какъв горчив и упорит глупак съм бил… И към теб, към теб най-много от всички съм бил несправедлив. Можеш ли да простиш на стареца? Можеш ли да простиш на глупавия старец?

— Няма нищо за прощаване, Келмомас. Ти изгуби много, страда много.

— Синът ми… Мислиш ли, че той ще е там, Сесуата? Мислиш ли, че ще ме посрещне като свой баща?

— Да… Като свой баща и свой крал.

— Казвал ли съм ти — поде Келмомас, а гласът му пресекваше от безсмислена гордост, — че синът ми веднъж се промъкна до най-дълбоките бездни на Голготерат?

— Да — усмихна се Акамиан през сълзи. — Много пъти, стари приятелю.

— Толкова ми липсва, Сесуата! Така силно копнея да бъдем отново заедно.

Старият крал плака известно време. После очите му се разшириха.

— Виждам го толкова ясно. Взел е слънцето за свой жребец и язди сред нас. Виждам го! Галопира през сърцата на моя народ и ги разбужда към нов живот и ярост!

— Шшш… Пази силите си, кралю мой. Лечителите идват.

— Той казва… казва толкова хубави неща, за да ме утеши. Казва, че един от семето ми ще се върне, Сесуата… един Анасуримбор ще се върне…

Старецът се разтресе в гърч, а по устните му изби слюнка.

— В края на света.

Ярките очи на Анасуримбор Келмомас II, Белия повелител на Трис, върховен крал на Куниюри, помръкнаха. И заедно с тях вечерното слънце избледня, потапяйки облечената в бронз слава на норсираите в сумрак.

— Нашият крал! — извика Акамиан на покрусените мъже около себе си. — Нашият крал е мъртъв!

Ала го заобикаляше само мракът. Около него не стоеше никой, а в скута му не лежеше мъртъв крал. Само потни одеяла и бучащата празнота на мястото на шумотевицата на войната. Стаята му. Лежеше сам в мизерната си стая.

Акамиан обгърна раменете си с длани. Още един сън, изваден от ножницата.

Заслони лице с дланите си и плака известно време за отдавна мъртвия куниюрски крал, а после и за други, по-несигурни неща.

В далечината му се стори, че чува вой. Куче или човек.

* * *

Гешруни усещаше, че го влачат през вонящи улички. Видя разбити стени, които се издигаха към нощното небе. Крайниците му се мятаха по собствена воля; пръстите му се опитваха да стиснат мазните тухли. През бълбукащата кръв усещаше миризмата на реката.

Лицето ми…

— Какво повече? — опита се да извика, но говоренето бе трудно без устни. Казах ти всичко!

Звукът на ботуши, пляскащи във воднистата кал. Кикот някъде над него.

— Ако окото на врага ти те обижда, робе, го избождаш, нали?

— ’оля… ’илост. ’оля те… ’ило-о-о-ост.

— Милост? — изсмя се нещото. — Милостта е лукс за безделниците, глупако. Заветът има много очи, така че ни чака много избождане.

* * *

Къде е лицето ми?

Безтегловност, после плясъкът на студена, безмилостна вода.

Акамиан се събуди в предутринната светлина, а главата му бучеше от спомена за алкохола и кошмарните сънища. Още видения от Апокалипсиса.

Кашляйки, той се килна от сламеника до единствения прозорец на стаята. Избута лакирания капак настрана с треперещи пръсти. Хладен въздух. Сива светлина. Дворците и храмовете на Каритузал се простираха сред гъсталак от по-ниски сгради. Гъста мъгла покриваше река Сают и се извиваше през проходите и улиците на долния град като вода в канал. Самотни и малки като нокти, Алените кули се издигаха над призрачния пейзаж, щръкнали като мъртви колони от бели пясъчни дюни.