Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 26
Р. Скот Бакър
Гешруни панически затърси с длан дръжката на меча си.
Дебелият мъж спря, а очите му се стрелнаха към ножницата.
— Изтегли го — каза той, а гласът му звучеше невъзможно студен… нечовешки.
Гешруни замръзна, ококорил очи, прикован от силуета, който се извисяваше над него.
— Казах да го изтеглиш!
Той се поколеба.
Следващият шамар го събори на колене.
— Какво си ти? — извика Гешруни през разкървавени устни.
Докато сянката на дебелия мъж го поглъщаше, той видя как кръглото лице сякаш се разхлаби, а после се стегна здраво, като просешка длан около медник.
— Нещо невъзможно древно — каза меко абоминацията. — Невъобразимо красиво.
* * *
Един отдавна умрял мъж гледаше през множеството очи на схоластиците на Завета: Сесуата, великият противник на Не-бога и основател на последната Гностическа школа… тяхната школа. През деня той беше блед, несигурен като детски спомен, но нощем ги обладаваше и трагедията на живота му тероризираше сънищата им.
Димни сънища. Сънища, извадени от ножницата.
Акамиан гледаше как Анасуримбор Келмомас, последния върховен крал на куниюрите, пада под чука на блеещ сранкски главатар. Въпреки че магьосникът извика, той знаеше със странното полусъзнание, принадлежащо на сънищата, че най-великият крал на анасуримборската династия вече е мъртъв… че всъщност е умрял преди повече от две хиляди години. И нещо повече, даваше си сметка, че не той надава воя, а много по-велик човек. Сесуата.
Думите закипяха на устните му. Сранкският главатар се замята в изпепеляващ огън, свлече се в купчина дрипи и прах. Още сранки превалиха върха на хълма и също умряха, повалени от неземните светлини, призовани от песента му. В далечината забеляза дракон, като бронзова фигура на фона на залязващото слънце, увиснал над полето, покрито с воюващи сранки и човеци, и си помисли:
С името на своя крал на уста, високите рицари на Трис се втурнаха около него, прескачайки сранките, които бе изпепелил, за да се спуснат като полудели върху масите отвъд тях. Заедно с един рицар, когото не познаваше, Акамиан извлачи Анасуримбор Келмомас насред истеричните викове на васалите и роднините му, насред миризмата на кръв, вътрешности и овъглена плът. На една малка поляна той притегли разбитото тяло на краля в скута си.
Сините очи на Келмомас, обикновено толкова студени, сега го умоляваха.
— Остави ме — изхриптя сивобрадият мъж.
— Не — отвърна Акамиан. — Ако ти умреш, Келмомас, всичко е изгубено.
Върховният крал се усмихна въпреки разбитите си устни.
— Виждаш ли слънцето? Виждаш ли го как пламти, Сесуата?
— Слънцето залязва — отговори Акамиан.
— Да! Да… Мракът на Не-бога не е всепоглъщащ. Боговете все още ни виждат, скъпи приятелю. Те са далеч, но аз чувам галопа им през небесата. Чувам ги как ме викат.
— Не можеш да умреш, Келмомас! Не бива да умираш!
Върховният крал поклати глава и го усмири с нежен поглед.
— Те ме викат. Казват ми, че моят край не е краят на света. Това бреме, казват те, е
