Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 269

— Дойдох — каза мъжът направо, — за да продам мъдростта и меча си.

— Като наемник? — попита Прояс. — Не мисля, приятелю. Акамиан ми казва, че няма подобно нещо като скилвендски наемници.

Магьосникът се опита да срещне гневния поглед на Наюр. Не можа.

— Битката при Киют се разви зле за моето племе — обясни варваринът. — И нещата станаха още по-зле, когато се върнахме в пасищата си. Онези малцина от хората ми, които преживяха нансурите, бяха избити от съседите ни на юг. Стадата ни бяха разграбени. Жените и децата ни отведени в плен. Утемотите вече не съществуват.

— И какво? — попита рязко Прояс. — Надяваш се да превърнеш инритите в свое племе? И очакваш да повярвам на това?

Тишина. Тежък момент между двама несломими мъже.

— Моята земя ме отхвърли. Отне ми огнището и имотите. Така че и аз, на свой ред, отхвърлям земята си. Толкова трудно ли е за вярване?

— Но защо тогава… — започна Акамиан на конрийски, но Прояс му направи знак да замълчи.

Принцът гледаше варварина мълчаливо, оценявайки го по смущаващия начин, по който магьосникът го беше виждал да оценява и други преди: сякаш те са абсолютният център на всяка преценка. Ако Наюр урс Скийота изпитваше неудобство обаче, той не го показа.

Прояс издиша, сякаш стигнал до рисковано и съответно тежко решение.

— Кажи ми, скилвенди, какво знаеш за Киан?

Акамиан отвори уста да протестира, но се поколеба, когато видя гримасата на Зинемус. Не забравяй мястото си!, викаше изражението на маршала.

— Много и малко — отвърна Наюр.

Акамиан знаеше, че Прояс ненавижда такива отговори. Но всъщност този скилвенди играеше същата игра като принца. Прояс искаше да знае какво може да му каже Наюр за фанимите преди да разкрие колко точно се нуждае от неговото знание. Иначе мъжът можеше просто да му съобщи каквото иска да чуе. Този уклончив отговор обаче говореше, че равнинецът е усетил това. Което означаваше, че е нетипично умен. Акамиан огледа белязаните му ръце, опитвайки се да преброи свазондите с поглед. Не можа.

Страшно много хора, помисли си той, са го подценявали.

— Какво ще кажеш за войната? — попита Прояс. — Какво знаеш за кианския начин на водене на война?

— Много.

— Как така?

— Преди осем години кианците нахлуха в степта точно като нансурите сега, надявайки се да прекратят нападенията ни в Гедеа. Пресрещнахме ги на място, наречено Зиркирта. Смазахме ги. Тези тук — той прокара дебел пръст през няколко белега ниско над дясната си китка — са от тази битка. Този е на техния генерал, Хасжинет, син на Скаурас — сапатишаха на Шигек.

В гласа му нямаше гордост. За него войната бе просто факт, който трябваше да опише — не много различен, предполагаше Акамиан, от описанието на раждането на теле на пасищата му.

— Убил си сина на сапатишаха?

— Накрая — каза воинът. — Първо го накарах да пее.

Неколцина от гледащите конрийци се засмяха на глас и въпреки че Прояс си позволи само надменна усмивка, Акамиан виждаше, че ликува. Въпреки грубото си държание, този скилвенди казваше именно онова, което принцът се надяваше да чуе.