Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 268
Р. Скот Бакър
Прояс хвърли един последен поглед на Акамиан преди да посрещне гостите си.
— Такава рядкост е видът на човек да отговаря на слуховете — каза принцът на шеик. Очите му се спряха върху жилестите ръце на варварина. — Но ти изглеждаш точно толкова свиреп, колкото заявява репутацията на народа ти, скилвенди.
Акамиан изпита гняв от свойския маниер на Прояс. Способността му без усилие да сменя упреците с поздрави, да бъде толкова горчив в един миг и толкова благ в следващия, винаги го беше тревожила. Със сигурност не я споделяше. Подобна подвижност на страстите, винаги бе смятал, демонстрираше тревожен капацитет за измама.
Чернокосият скилвенди изгледа Прояс, но не каза нищо. Кожата на магьосника изтръпна. Той осъзна, че мъжът носи хорае, скрито под пояса си. Чуваше бездънния му шепот.
Прояс се намръщи.
— Зная, че говориш шеик, приятелю.
— Ако си спомням правилно — каза Акамиан на конрийски, — скилвендите не харесват комплименти, принце мой. Смятат ги за недостойни за истински мъже.
Леденосините очи на варварина се насочиха към него. Нещо вътре в магьосника, нещо опитно в оценяването на физическа заплаха, потрепери.
— Кой е това? — попита мъжът с тежък акцент.
— Друсас Акамиан — каза Прояс с по-твърд глас. — Магьосник.
Варваринът се изплю, но дали в знак на презрение или като предпазна мярка срещу магия, Акамиан не можеше да прецени.
— Но не е твоя работа да задаваш въпроси — продължи принцът. — Мъжете ми са те избавили, заедно със спътниците ти, от нансурите и мога със същата лекота да ви предам отново на тях. Разбираш ли?
Мъжът сви рамене.
— Питай каквото искаш.
— Кой си ти?
— Аз съм Наюр урс Скийота, вожд на утемотите.
Колкото и ограничено да бе познанието му за скилвендите, Акамиан бе чувал за утемотите, както и всеки друг схоластик на Завета. Според Сънищата, Сатгай, кралят на племената, който бе водил скилвендите под знамето на Не-бога, беше утемот. Възможно ли бе това да е ново съвпадение?
— Утемотите, принце мой — промърмори той на Прояс, — са племе от северните предели на степта.
Варваринът отново го прониза с ледения си взор.
Прояс кимна.
— Кажи ми тогава, Наюр урс Скийота, защо един скилвендски вълк пътува толкова надалеч, за да удостоява с вниманието си инритските псета?
Варваринът по-скоро се изсмя, отколкото да се усмихне. Акамиан осъзна, че той притежава арогантност, присъща за примитивните народи — несъмнена увереност, че суровите обичаи на земята му го правят по-корав от всеки друг цивилизован народ.
