Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 247

Те яздиха край реката след него, докато лунната светлина не я превърна в лента от живак, която се точеше през синкавия камък и схлупената тъмнина на заобикалящата ги гора. След известно време луната се снижи и конете започнаха да се препъват и да се дърпат от пътеката. Наюр изруга и нареди да спрат. Без да продума, той започна да сваля багажа им от гърба на животните и да го хвърля в реката.

Твърде изморена, за да говори, Серуей слезе от седлото, протегна се, за да прогони зимния хлад, и се загледа в Гвоздея на Небесата, проблясващ сред облаци от по-бледи звезди. Обърна се към пътя, по който бяха дошли, и очите й се приковаха към един по-различен блясък — водниста ивица светлини, която бавно лазеше покрай реката.

— Келхус? — каза тя, с прегракнал от мълчанието глас.

— Вече ги видях — отвърна Наюр и метна седлото си надалеч в бързата вода. — Предимството на преследвача: факли нощем.

Серуей осъзна, че в тона му има нещо различно — лекота, която не бе усещала преди. Лекотата на професионалист в свои води.

— Скъсили са разстоянието — отбеляза Келхус. — Движат се твърде бързо, за да са уловили следата ни. Просто следват реката. Може би можем да използваме това в наша полза.

— Нямаш опит с тези неща, дуниайне.

— Трябва да го слушаш — каза Серуей, по-разгорещено, отколкото възнамеряваше.

Наюр се обърна към нея и макар изражението му да не можеше да се различи в тъмнината, тя усещаше гнева му. Скилвендите не търпяха опърничави жени.

— Единственият начин, по който можем да използваме това в наша полза — отвърна той с едва сдържана ярост, — е да се забием в гората. Те ще продължат напред и вероятно ще изгубят изцяло следата ни, но до изгрев-слънце ще осъзнаят грешката си. Ще се видят принудени да се върнат по пътя си — но не всички. Знаят, че сме се насочили на изток, така че ще знаят, че са пред нас. Ще пратят вест за идването ни и ще бъдем обречени. Единствената ни надежда е да ги изпреварим, разбираш ли?

— Тя разбира, равнинецо — отвърна Келхус.

Продължиха пешком като водеха конете със себе си. Сега Келхус беше начело и без грешка откриваше най-подходящите места за стъпване, така че от време на време Серуей почти тичаше. На няколко пъти падна, спънала се в нещо невидимо, но винаги успяваше да се изправи, преди Наюр да я сгълчи. Постоянно не й достигаше въздух, дробовете й пламтяха, а единият й хълбок я болеше. Беше натъртена, издрана и толкова изтощена, че краката й почваха да се огъват в мига, в който застанеше неподвижна. Но никой не спомена и дума за спиране, докато редицата факли блещукаше в далечината.

Накрая реката изви, спускайки се над серия каменни тераси. Под звездната светлина Серуей видя огромно количество вода пред тях.

— Река Фаюс — каза Наюр. — Много скоро ще яздим, Серуей.

Вместо да следват притока до Фаюс, те завиха надясно и се гмурнаха в чернотата на гората.

За известно време момичето не виждаше почти нищо и имаше чувството, че следва керван от звуци през кошмарен тунел от мрак, блъскана от тъмнината. Пукащи клони. Сумтящи коне. Периодичният тропот на копита. Но малко по малко здрачът започна да изрязва детайли от чернотата: тънки стволове, мъх, мозайка от листа по земята. Тя осъзна, че Наюр е познал. Гората наистина оредяваше.