Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 245

Докато Серуей се възхищаваше на способността си да яде храна, която би я накарала да повърне в предишния й живот, Наюр им разказа случки от множеството си набези в империята. Западните провинции на Нансуриума, казваше той, им предоставяли единствената надежда да отхвърлят преследвачите: те били отдавна изоставени заради набезите на неговия народ. Опасността щяла да е много по-голяма, когато навлязат в обширните местности от култивирана равнина в долната част на Фаюс.

И не за първи път Серуей се зачуди защо тези мъже рискуваха с подобно пътешествие.

Продължиха пътя си призори с намерението да не спират за през нощта. Рано сутринта Наюр уби млада сърна и Серуей прие това за добра поличба, макар и перспективата да яде сурово месо да не й се нравеше много. Усещаше постоянен глад, но спря да говори за това, защото равнинецът се мръщеше. По средата на деня обаче, Келхус изравни коня си с нейния и каза:

— Пак си гладна, нали, Серуей?

— Как разбираш тези неща? — попита тя. Никога не спираше да изтръпва от удивление, когато Келхус разгадаваше мислите й, и онази част от нея, която го почиташе и обожаваше, само набираше сила.

— Колко време е минало вече, Серуей?

— Колко време от какво? — попита тя, внезапно изплашена.

— Откакто си с дете.

Но детето е твое, Келхус! Твое!

— Но ние не сме били заедно — каза той нежно.

Серуей внезапно се почувства объркана, несигурна какво иска да каже и още по-несигурна дали бе изговорила думите, или само ги беше помислила. Разбира се, че бяха правили любов. Тя носеше дете, нали? Кой друг би могъл да бъде бащата?

Сълзи се появиха в очите й. Келхус… Да ме нараниш ли се опитваш?

— Не, не — отвърна той. — Извинявай, мила Серуей. Скоро ще спрем, за да ядем.

Тя гледаше широкия му гръб, докато той яздеше, за да настигне Наюр. Беше свикнала да гледа кратките им разговори и извличаше дребнаво задоволство от миговете на колебание и дори болка, които напукваха обруленото изражение на варварина.

Ала този път изпита подтик да гледа Келхус, да следи как слънцето блести в русата му коса, да изучава великолепната извивка на устните му и светлината на всезнаещите му очи. И той й се струваше почти болезнено красив, като нещо твърде ярко за студени реки, гола скала и сбръчкани дървета. Изглеждаше…

Дъхът й секна. За миг се изплаши, че ще припадне. Аз не говорех, а ето, че той все пак знаеше.

„Аз съм обещанието“, й беше казал Келхус в началото на дългия път от скилвендски черепи.

Нашето обещание, прошепна тя на детето в себе си. Нашия Бог.

Но възможно ли беше? Серуей бе чувала безброй истории за богове, преобразени в хора, които се срещали с човеците в дните на Бивника. Това беше свещено писание. Беше истина! Невъзможно обаче беше един Бог да броди по света сега, един Бог да се влюби в нея, в Серуей, дъщерята, продадена на дома Гаунум. Ала може би именно това бе значението на красотата й, причината да страда от плътските щения на мъж след мъж. Тя беше нещо твърде красиво за този свят, нещо, което чакаше пристигането на годеник. Анасуримбор Келхус.