Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 249

— Колко са? — обърна се Наюр към Келхус.

— Колкото и преди… шестдесет и осем. Макар и сега да яздят други коне.

— Други коне — повтори сухо варваринът, сякаш не по-малко отвратен от значението на това, колкото от способността на Келхус да различи подобно нещо. — Трябва да са ги взели отнякъде по пътя.

— Не си успял да го предвидиш?

— Шестдесет и осем — каза Наюр, без да обръща внимание на въпроса. — Твърде много? — попита, загледан внимателно в Келхус.

Дуниайнът кимна със странно разфокусирани очи.

— Може би — отвърна накрая. — Но само ако всички други алтернативи са изчерпани.

— Какви алтернативи? — попита Наюр. — Какво… да правим?

Серуей забеляза странно страдание в изражението му. Защо това го тревожи толкова? Не може ли да види, че ни е писано да следваме?

— Все пак сме спечелили малко преднина — каза с твърд тон Келхус. — Продължаваме да яздим.

С дуниайна начело, те се спуснаха в сянката на хълма и бавно набраха скорост. Разпръснаха малко стадо овце, а после пришпориха изтормозените коне още повече отпреди.

Носейки се през пасището, Серуей усети как болката се оттича от раздрусаните й крайници. Те надбягаха сянката на хълма, а вечерното слънце топлеше гърба й. Пришпори жребеца си в още по-бърз галоп и се изравни с Келхус, ухилвайки му се свирепо. Той я накара да се смее със смешна гримаса: шокирани от дързостта й очи и вежди, присвити във възмутен гняв. Следвани от Наюр, двамата яздиха рамо до рамо, смеейки се на невежите си преследвачи, докато вечерта не премина в здрач и всички цветове, освен сивото, не бяха отмити от далечните полета. Тя си помисли, че са изпреварили самото слънце.

Внезапно конят й — наградата й задето уби белязания мъж — се препъна в крачка и отметна глава със сумтящ писък. Тя почти усети как сърцето му се пръсва… А после взрив от пръст и трева, и кал между зъбите й; след това пулсираща тишина. Звукът на приближаващи копита.

— Остави я! — чу лая на Наюр. — Те искат нас, не нея. За тях тя е открадната собственост — красива дрънкулка.

— Няма да я оставя.

— Това не е типично за теб, дуниайне… Изобщо не е типично.

— Може би — чу гласа на Келхус, сега много наблизо и много нежен. Две ръце обгърнаха бузите й.

Келхус… Никакви сини бебета.

Никакви сини бебета, Серуей. Нашето дете ще е розово и живо.

— Но тя ще е в по-голяма безопасност…

* * *

Тъмнина и сънища за невероятно сенчесто надбягване сред езически земи.

Рееше се. Къде е ножът?

Серуей се събуди, опитвайки се жадно да си поеме въздух, сякаш целият свят едновременно се спускаше върху нея и изчезваше изпод краката й. В лицето й се заплете коса, която й влизаше в очите. Тя подуши повръщано.

— Насам! — чу суровият скилвенди да вика над тропота на копита, нетърпелив, дори настоятелен. — Билото на този хълм!

Силен мъжки гръб и рамене бяха притиснати към гърдите и бузата й. Ръцете й бяха обвити невъзможно здраво около гърдите му, а дланите… Не можеше да усети дланите си! Ала усещаше въжето, жулещо китките й. Беше вързана! Завързана за гърба на мъж. За Келхус. Какво ставаше?

Серуей вдигна глава и усети как зад очите й се забиват ножове. Края тях проблясваха разбити стълбове, както и бягащата ивица на разбита стена. Някакви руини, а отвъд — тъмните пътеки на маслинова горичка. Маслинови горички? Толкова далеч ли бяха стигнали вече?