Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 239

Може би за пръв път Серуей не изпита страх от побъркания скилвенди. В съзнанието й той изглеждаше самотен, дори нежен. Варваринът сведе глава към водата и започна да мие дългата си черна коса. Мъгливата повърхност на реката бавно се нижеше пред него, носейки клечки и листа. Близо до далечния бряг тя мерна вълничките от водни буболечки, които подскачаха по блестящия гръб на водата.

Тогава видя момчето от другата страна.

В началото зърна само лицето му, полускрито от провисналия от дърветата мъх. После забеляза тънки крайници, неподвижни като скриващите ги клони.

„Имаш ли си майка?“, запита се тя, но после осъзна, че той гледа към голия скилвенди и изпита внезапен ужас.

Махни се! Бягай!

— Равнинецо — каза меко Келхус.

Наюр се обърна към него, стреснат.

— Тис’афаро то грингут’т’яга — каза мъжът под нея и Серуей усети как той кимва, докосвайки леко и нейната глава.

Равнинецът проследи погледа му и се взря в сенките на отсрещния бряг. За един неподвижен миг момчето отвърна на погледа му.

— Ела тук, дете — каза Наюр над притихналата вода. — Искам да ти покажа нещо.

Детето се поколеба, едновременно предпазливо и любопитно.

Не! Трябва да бягаш… Бягай!

— Ела — каза Наюр, вдигна ръка и направи жест с пръсти. — В безопасност си.

Момчето се изправи иззад прикритието на падналите клони, напрегнато, несигурно…

— Бягай! — извика Серуей.

Момчето скочи в гората, между бялото слънце и дълбоката зелена сянка.

— Шибана пачавра! — изръмжа Наюр.

Той се хвърли през водата с изваден нож. В същия миг Келхус също изчезна, претъркулвайки се на краката си, за да изтича след равнинеца.

— Келхус! — извика тя, докато го гледаше как изчезва сред далечните клони. — Не му позволявай да го убие!

Но после я порази внезапен ужас, който отне дъха й — непреодолима сигурност, че Келхус също възнамерява да нарани детето.

Трябва да го изтърпиш, Серуей.

Тялото й все още бе изморено, докато се препъваше на крака, за да скочи на свой ред в тъмната вода. Голите й крака се хлъзгаха по камъните, но тя се метна напред, падайки точно пред другия бряг. После се изправи, напоена в студена вода, и се затича през чакъла и храсталаците в нашарения от слънцето здрач.

Тичаше като подивяла, тъпчеше сухи листа, прескачаше папрати и паднали клони, следваше бързите им сенки все по-навътре през стената от тъмни дървета. Краката й бяха безтегловни, дробовете й — бездънни. Тя беше само дъх и скоклива скорост — нищо повече.

— Бас’туршри! — проехтя нечий глас от дълбините на гората. — Бас’туршри!

Равнинецът викаше на Келхус. Но откъде?

Тя спря при дънера на млад ясен. Огледа се наоколо, чу далечния пукот на човек, тичащ през гъсталаци, но не видя нищо. За пръв път от седмици насам беше сама.

Ако хванеха момчето, те щяха да го убият, Серуей знаеше това, за да му попречат да каже на някого какво е видял. Пътуваха през имперската територия тайно, бегълци заради белезите, нашарили ръцете на онзи проклет скилвенди. Но изведнъж си даде сметка, че тя не е бегълка. Империята бе нейната земя — или поне земята, на която я беше продал баща й…