Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 172

— Алените кули са част от Свещената война, Ирисас. Би трябвало да приветстваш присъствието на Акамиан. Аз определено съм радостен, че е с нас.

Магьосникът бе ставал свидетел на безброй подобни разговори. Правоверните се опитваха да обяснят близостта си с магьосници. Обяснението винаги бе едно и също: Те са полезни…

— Може би си прав, братовчеде. Враговете на нашите врагове, а?

Конрийците ревниво пазеха омразите си. След векове на битки с Велики Аинон и Алените кули те бяха започнали, макар и с нежелание, да ценят Завета. Прекалено много, ако човек питаше свещениците. Но сред всички школи единствено Заветът, потопен в тайните на Гносиса на Древния север, можеше да се мери с Алените кули.

Ирисас вдигна чаша, а после я изпразни в прахта между краката си.

— Нека боговете пият дълбоко, Друсас Акамиан. Нека пият за онзи, който е прокълнат…

Зинемус изруга и изрита огъня. Облак от искри и прах погълна Ирисас. Той залитна назад, извика и инстинктивно заудря косата и брадата си. Зин скочи след него, ревейки:

— Какво каза! Какво каза?

Макар и да бе по-дребен от братовчед си, маршалът го свали на колене, сякаш беше само дете, и го заля с ругатни и плесници. Динчас погледна извинително Акамиан.

— Ние не сме с него — каза той иронично. — Само сме мъртвопияни.

Зенкапа реши, че това е твърде смешно, за да остане седнал. Той се претърколи на земята в сенките зад пъна си, давейки се от смях.

Дори Ирисас се смееше, макар и по насиления начин на съпруг под чехъл.

— Достатъчно! — извика той на Зинемус. — Ще се извиня! Ще се извиня!

Шокиран не само от грубостта на Ирисас, но и от свирепостта на Зин, Акамиан гледаше зяпнал. После осъзна, че никога досега не е виждал маршала в компанията на войниците му.

Ирисас се довлече обратно до столчето си с разрошена коса и черна брада, посивяла от пепелта. Едновременно усмихнат и намръщен, той се наведе към Акамиан. Магьосникът осъзна, че мъжът се покланя, но е твърде мързелив, за да си вдигне задника.

— Наистина се извинявам — каза той, гледайки го с объркана искреност. — И наистина те харесвам, Акамиан, макар че ти си… — той хвърли един бърз поглед към своя господар и братовчед… — проклет магьосник.

Зенкапа отново започна да вие. Въпреки всичко Акамиан също се усмихна и се поклони в отговор. Той осъзна, че Ирисас е от онези мъже, чийто гняв бе твърде своенравен, за да се превърне в център на вманиачаване. Можеше да презира в един момент и да прегръща в следващия, без никакво коварство. Магьосникът бе открил, че подобни мъже неизбежно отразяват почтеността или покварата на господарите си.

— Замаян глупак! — извика Зинемус на Ирисас. — Погледни се! По-разноглед си от маймунски задник!

Последваха нови изблици на смях. Този път Акамиан откри, че не може да се противи на доброто им настроение.

Ала той се смя много повече от другите, виейки така, сякаш е обладан от някакъв демон. Сълзи на облекчение се стичаха по бузите му. Колко време бе минало?

Другите се умълчаха и го гледаха, докато се мъчеше да се успокои.

— Много време — успя да каже накрая Акамиан. Дъхът му бе накъсан, когато издиша. Сълзите внезапно станаха болезнени.