Читать «Тъмнината, която предхожда» онлайн - страница 173

— Твърде много, Ака — отвърна Зинемус и постави дружеска ръка на рамото му. — Но сега си отново сред приятели и поне за известно време си свободен от хрумванията на коварни хора. Тази нощ можеш да пиеш в мир.

Той спа като къпан. Каквато и да бе причината, тежкият запой едновременно усилваше и замъгляваше Сънищата. Начинът, по който се преливаха заваляно един в друг, ги караше да изглеждат не толкова реални и повече като сън, ала страстите, които ги съпровождаха… Те бяха непоносими в най-добрите моменти. С помощта на пиенето ставаха налудничаво интензивни.

Когато Паата, една от слугините на Зинемус, пристигна с леген прясна вода, той вече беше буден. Докато се миеше, Зин подаде захиленото си лице през процепа на палатката и го предизвика на игра на бенджука.

Скоро след това Акамиан се озова седнал с кръстосани крака на тръстикова постелка срещу Зинемус, изучавайки позлатената дъска за бенджука между двамата. Леко хлътнал навес ги пазеше от слънцето, което пламтеше толкова ярко, че лагерът около тях изглеждаше като пустинен пазар, въпреки хладината. Акамиан си помисли, че липсват само камилите. Въпреки че повечето минувачи бяха конрийци от домочадието на Зинемус, той видя всякакви инрити: галеоти, съблечени до кръста и боядисани за някакъв фестивал, който очевидно бъркаше зимата с лято; туниери, носещи нагръдниците си от черно желязо, които изглежда никога не сваляха; и дори един аинонски благородник, чиято сложно надиплена роба изглеждаше определено абсурдна сред купчините намаслени ленени платна и разнородни палатки.

— Трудно е за вярване, а? — каза Зинемус, очевидно по повод невероятното количество инрити.

Акамиан сви рамене.

— Да и не… Бях в Хагерна, когато Майтанет обяви Свещената война. Понякога се чудя дали той призова Трите морета или Трите морета призоваха него.

— Ти си бил в Хагерна? — попита Зинемус. Изражението му помръкна.

— Да.

Дори срещнах твоя шриах…

Маршалът изсумтя по биволския начин, който използваше, за да изрази неодобрение.

— Твой ред е, Ака.

Магьосникът огледа лицето му, ала Зин изглеждаше изцяло погълнат от геометрията на фигури и възможности върху дъската. Акамиан се бе съгласил да играят, знаейки, че това ще прогони останалите и ще му позволи да каже на Зинемус какво се е случило в Сумна. Ала бе забравил как бенджуката сякаш изкарва на повърхността най-лошото и у двамата. Всеки път, когато играеха, почваха да се карат като евнуси от някой харем.

Бенджука беше реликва, оцеляла от края на света. Беше се играла в дворовете на Трис, Атритау и Метсонк преди Апокалипсиса почти по същия начин, както сега се изучаваше в градините на Каритузал, Ненсифон и Момемн. Ала не възрастта я отличаваше. Като цяло между игрите и живота имаше обезпокоителна близост и тя никъде не се изразяваше така ясно, както в бенджуката.

Също като живота, игрите се управляваха от правила. Но за разлика от живота, те бяха изцяло подчинени на тези правила. Правилата бяха играта и ако човек играеше по различни правила, тогава просто играеше различна игра. Тъй като фиксирана мрежа от правила определяше значението на всеки ход като такъв, игрите притежаваха яснота, която караше живота да изглежда като пиянска свада. Правилността бе неоспорима, а промените — строго определени; само изходът беше неясен.