Читать «Тринайсетте цвята на дъгата» онлайн - страница 13

Понякога съжаляваше, че оживя. А бягаше тогава, макар че на човек не беше подобен. И носеше тялото си, макар превърнато в една единствена рана. И сам допълзя до Небесния лес, докато се заемат с него местните мъдреци. Да му излекуват раните, наместят ставите, срастнат костите — е, наистина десния му крак така и зарастна накриво… Там за пръв път видя тунелите на деинорите издълбани в скалите. На пръв поглед — полза никаква, но влезеш ли до средата — изведнъж всичко видимо в отсрещния отвор се приближава с необикновена отчетливост. Явни стават лицата на хора, намиращи се на много дни път от тук, виден е даже невъобразимо далечният Деерлин.

Като че ли добре се живееше в Небесния Лес. Защо трябваше да го напуска? И години да броди от страна на страна и да плаши всички със своята слава?

Той крачеше, навел глава, потопен в тягостни спомени. Но усети, че нещо наоколо се е изменило, като че ли пространството е вече по-широко, въздухът — някак напрегнат, зареден с невидима сила. Ден Сир вдигна глава, спъна се на равното и застина. Беше стигнал.

Пътят свършваше с кръгла площадка увенчана от нещо, което напомня каменните беседки от крайбрежието на Малкия Юг. Само размерите… Осем колони от дълбок черен цвят съединяващи се горе в такъв черен пръстен се възвисяваха на височина над десет човешки ръста. Стояха на ниска, широка, кръгла основа. Ето как изглеждало мястото, наречено от деинорите „ТАЛИЕШОМ СИБООНАЙ ФИМОЯЗОЛО’КАЙ“.

В храма Силтам под йероглифите на това название беше изсечен и техният превод: „Река, съединяваща времената на всички светове“. Ден Сир се изкачи по трите стъпала до „беседката“. Подножието беше пресечено от дъгообразна ивица йероглифи. Ловецът позна някои от тях, но откъснати от цялостта на древния текст, те звучаха самотно и безсмислено. Вече три хилядолетия тези знаци съобщаваха неизвестно какво неизвестно кому. Странна мисъл се мярна в главата на Ден Сир. — не приличат ли тези знаци на него самия, също така загубил живия си смисъл в невъзвратимото минало? Той въздъхна, седна и плъзна пръсти по гладката вдлъбнатина на единия от йероглифите. Изглеждаше, че те не са изсечени а изгорени в странното черно вещество, нито камък, нито метал. Едва сега той забеляза, че никъде, нито в подножието, нито по самата площадка няма и следа от прах. Като че ли някой поддържа тази чистота…