Читать «Тринайсетте цвята на дъгата» онлайн - страница 11
Автор неизвестен
Матев бе принуден да прочете произведението си.
Когато той млъкна, Марта настойчиво го изгледа и помоли:
— А сега бъди така добър и добави нещо от мен. Ще се постарая да го измисля в твой стил.
И като се разхождаше пред смаяните си гости, издиктува на мъжа си следното:
„Остарялото момиче манекен се замисли, доколкото можеше, и реши, че вероятно под плочата заедно с Човека са погребани и някои от неизвестните му писания. (Той някога имаше оловно ковчеже, в което криеше ръкописите си.) Тя нареди да вдигнат плочата.
Лъхна хлад и мирис на плесен. После някой въздъхна и от гробния сумрак се надигна Човекът. Даже не замижа от светлото.
Взе огледалото, което се изтърколи от чантата на припадналата дама, огледа се, намести добре главата си, затвори оловното ковчеже, където нещо припламваше и съскаше, и разкърши рамене. После с ковчежето под мишница Човекът напусна гроба, като не пропусна да прочете надписа на плочата: «Тук заровиха радостта. Тук почива умът. Тук скриха светлината на Вселената.»
Усмихна се.
Погледна примрелите от страх гробари и си каза:
— Горките! Дали им е идвало наум, че радостта не може да бъде заровена, умът не може да почива, а светлината на Вселената никой не може да скрие?“
— Госпожо, да не би вие да пишете и произведенията на вашия съпруг? — лукаво попита Войкович.
— Само това ми оставаше! — се възмути Марта. — След като на тоя свят съществува музиката, най-висшето изкуство. И след като гении са се добрали до такова съвършенство.
И тя отново отвори рояла и запя:
— Но защо тя пее това? — недоумяваше Войкович.
— Може би… защото тя самата подобно на Орфей ме изведе от подземното царство на мъртвите — каза Александър.
— И как ли е подкупила неумолимите богове? — с печал и като че ли с ревност изрече Донервалд.
— Навярно им е запяла — отвърна Александър.
Матев въздъхна невесело:
— Не само им пя. Извърши заклинание чрез силата на изкуството си. И ето те тебе „незванны, несужденый“, ето те, дойде у нас на вечеря.
Атанас П. Славов, Георги Димитров Георгиев
Сиянието на реката
На Пламен Аврамов
— художника, мислителя, непоколебимия
I.
Ден Сир се усети много странно, когато за пръв път стъпи върху тези тъмночервени плочи. Струваше му се, че под ходилата му диша живо тяло. Наистина плочите бяха твърди и грапави, но от тях лъчеше топлина — не от слънцето, а друга. Тя като че беше присъща на на червения камък, както му приднадлежеше и целия този безмълвен, проснат между дърветата път.
— Що за чудесия? — промърмори Ден Сир и приседна да разгледа плочата. В главата му неканена се появи убедеността, че всичко това е страшно, страшно старо…
Преди повече от тридесет столетия непонятния народ на деинорите бе строил този път, за да отпътува неизвестно къде, неизвестно кога, почти без следи и присъда на времето. И добре, че го имаше това „почти“, — то доведе тук Ден Сир.
Казваха му, че странни сенки прелитат понякога пътя, като че ли човек пробягва, но няма такъв. Като че ли деинори оживяват, бродят из Пътя и се връщат в Неизвестното Спокойствие.
