Читать «Трескави сънища» онлайн - страница 202

С огромни усилия Пендъргаст продължаваше да държи ръката й, тя се опита да се извие, но грамадният алигатор я теглеше надолу към тинята, в коритото на канала. Искаше да извика, но устата й се пълнеше със застояла вода. Чу глухия звук на изстрели над повърхността. Изви се отново, притисна оръжието си в хищника, който държеше крака й, и стреля.

Ефектът бе разтърсващ; ударът от изстрела и спастичната реакция на алигатора се смесиха в истинска експлозия. Ужасният болезнен натиск отслабна и тя се отскубна от тинята задъхана.

С почти яростно движение Пендъргаст я издърпа в плитката вода върху папратите. Чу го да разкъсва крачола на панталона и, да изплаква раните и, доколкото е възможно, и да ги превързва с парчета от дрехите й.

— Другият стрелец – каза тя, чувствайки се замаяна. – Хванахте ли го?

— Не. Възможно е да съм го ранил – накарах го да се измъкне от скривалището си и видях сянката му да пробягва обратно към блатото.

— Защо не е стрелял отново?

— Може би е търсил друго място, откъдето да подобри стрелковите си постижения. Онзи приятел в лодката е бил убит от куршум .30-30. Ние не сме с такива.

— Случайно попадение? – задъхано попита тя, опитвайки се да отвлече мисълта си от раната.

— О, не. По всяка вероятност не.

Той прехвърли ръката й около раменете си и я издърпа на крака.

— Има само едно нещо, което можем да направим – да стигнем до Спениш Айлънд. Сега.

— Ами другият стрелец… Той още е тук някъде.

— Знам. – Пендъргаст кимна към крака й. – Но тази рана не може да чака.

71.

С ръка, преметната около врата на Пендъргаст, Хейуърд се препъваше през засмукващата тиня, като се хлъзгаше непрекъснато, от време на време почти завличайки и него в калта със себе си. При всяка стъпка болката пронизваше крака й, сякаш нагорещено желязо се бе впило по дължината от пищяла до бедрото й, и тя трябваше да потиска вика си. Знаеше много добре, че стрелецът все още е някъде наоколо, в тъмнината. Мъртвешкото спокойствие на блатото я тревожеше, караше я да се страхува, че той ги дебне. Въпреки задушаващата горещина на нощта и топлата блатна вода, тя се чувстваше трепереща и замаяна, сякаш всичко това се случваше на някого другиго.

— Трябва да се изправите, капитане – дойде утешителният глас на Пендъргаст.

Тя осъзна, че отново е паднала.

Странното подчертаване на чина й някак си я накара да се вдигне и тя се олюля на краката си, опита да направи една-две стъпки, след което усети, че рухва отново. Пендъргаст продължаваше да я държи и да я влачи, ръцете му бяха като стоманени кабели, а гласът – мек и успокоителен. Но изведнъж тинята стана по-дълбока, всмукваше краката й като подвижни пясъци, и с всяко залитане тя потъваше в калта.

Той я закрепи и с голямо усилие тя успя да освободи единия си крак, но раненият сега беше дълбоко в тинята и пулсираше непоносимо при всеки опит да го помръдне. Свлече се пак в блатото и хлътна почти до бедрата.