Читать «Теракотеното куче (Комисарят Монталбано упорства)» онлайн - страница 136

Нямаше какво друго да си кажат. Старецът погледна часовника така, сякаш ще си го забоде в очите.

— Да направим така: аз ще поспя един час, след това ще ме събудите, ще повикате такси и ще отида на летище „Пунта Раизи“.

Монталбано затвори капаците на прозореца и се отправи към вратата.

— Извинете ме за момент, комисарю… — Извади от портфейла си, който беше оставил на нощното шкафче, една снимка и му я подаде. — Това е моята последна внучка, на седемнайсет години е и се казва Лизета.

Монталбано се приближи към един тънък лъч светлина.

Ако не бяха дънките, които носеше, и мотоциклета, на който се подпираше, тази Лизета беше пълно копие на другата Лизета. Върна снимката на Ридзитано.

— Още веднъж ме извинете, но ще ми донесете ли чаша вода?

* * *

Седнал на малката веранда, Монталбано си отговори на въпросите, които се пораждаха в главата му на ченге. Тялото на наемния убиец, макар и да го бяха намерили под развалините, със сигурност не е можело да бъде идентифицирано. Родителите на Лило или бяха повярвали, че тези останки са на сина им, или на версията на селянина, че той е бил натоварен на камиона полуумрял от военните. Но тъй като повече не се беше обадил, със сигурност са си помислили, че е умрял някъде. За Стефано Москато тези останки принадлежаха на наемния убиец, който, след като е извършил деянието си, тоест убил Лизета, Марио и Лило, е направил така, че телата им да изчезнат, върнал се е във вилата, за да открадне нещо, но е бил разкъсан от бомбардировката. Разбира се, за да прикрие смъртта на Лизета, беше измислил историята с американския войник. Неговият роднина от Серадифалко обаче, когато е дошъл във Вигата, изобщо не му е повярвал и е прекъснал връзките си с него. Фотомонтажът го подтикна да си припомни фотографията, която му показа старецът. Усмихна се. Сродствата по избор бяха груба игра, равна на мистериозните кръвни връзки, способни да придадат тежест, плътност и дух на паметта. Погледна си часовника и подскочи. Беше минал доста повече от час. Влезе в спалнята. Старецът, потънал в спокоен сън, дишаше равномерно с отпуснато и ведро изражение. Пътуваше из страната на сънищата, без вече да е претоварен с багаж. Можеше да спи дълго, защото така или иначе върху нощното му шкафче стояха портфейлът с парите и чашата с вода. Спомни си за плюшеното куче, което купи на Ливия в Пантелерия. Намери го върху скрина, скрито зад една кутия. Взе го и го сложи на пода до краката на леглото. И след това полекичка затвори вратата зад гърба си.

Бележка на автора

Идеята да напиша тази книга ме осени, докато от учтивост към двамата египетски студенти по режисура разглеждахме в клас „Хората от пещерата“ на Тауфик ал Хаким.

Затова считам за правилно да я посветя на всички мои възпитаници от Националната академия по драматично изкуство „Силвио д’Амико“, където преподавам режисура повече от двайсет и три години.

Досадно е да се повтаря във всяка книга, която се отпечатва, че фактите, персонажите и ситуациите са измислени, но, изглежда, е необходимо да го правя. Тогава, така или иначе съм на тази тема, искам да добавя също, че имената на моите герои се раждат без никакъв скрит умисъл, а само като забавни съзвучия.