Читать «Теракотеното куче (Комисарят Монталбано упорства)» онлайн - страница 134

— Не — каза Монталбано. — И ако имате предвид онзи вътре в стаята, с оръжието в ръка, успокойте се, вие сте били застрашен и сте действали в законна самоотбрана.

— Човек, който убива друг човек, винаги си остава убиец, всичко, което ми казвате са законови постановки, но те са за после. Това, което има значение, е моментното желание. А аз исках да убия този мъж, каквото и да беше направил на Лизета и Марио. Вдигнах лоста и го ударих с всичка сила по тила с надеждата да му разбия главата. Падайки, мъжът откри пред мен гледката към леглото. Върху него бяха Марио и Лизета, голи, силно вкопчени един в друг, в море от кръв. Трябва да са били изненадани от твърде близката до къщата бомбардировка, докато са правели любов, и са се били прегърнали по този начин от страх. За тях повече нищо не можеше да се направи. Може би нещо можеше да се направи за мъжа, който лежеше зад мен на земята и хъркаше. С един ритник го обърнах с лицето нагоре, оказа се, че е един раболепен помощник на чичо Стефано, престъпник. Методично с лоста направих главата му на пихтия. Тогава полудях. Започнах да вървя от стая в стая, пеейки. Вие убивали ли сте някога човек?

— Да, за съжаление.

— Казвате „за съжаление“, следователно не сте изпитали удовлетворение от това. Аз обаче изпитах повече от удовлетворение — радост. Бях щастлив, казах ви, че пеех. След това се строполих на един стол, покосен от ужаса и потресен от себе си. Намразих се. Бяха успели да ме накарат да стана убиец и аз не бях се противопоставил на това, напротив, дори бях доволен. Кръвта, която течеше във вените ми, беше заразена, макар и да се бях опитал да я пречистя с разум, възпитание, култура и всичко, което пожелаете. Беше кръвта на Ридзитано, на моя дядо, моя баща, на мъжете, за които в градчето свестните хора предпочитаха да не говорят. Бях като тях и по-лош от тях. След това в делириума си стигнах до едно вероятно разрешение на проблема. Помислих си, че ако Марио и Лизета продължат да спят, целият този ужас нямаше никога да се случи. Кошмар, лош сън. Тогава… — Старецът изобщо не можеше да подхване отново.