Читать «Теракотеното куче» онлайн - страница 126

— Заслугата е ваша, вие ми казахте да не се отказвам, спомняте ли си? Опитвам се да изкарам на светло нашия човек. Ако не се появи до някакво прилично време, означава, че вече не е сред нас.

— Пожелавам ви успех. Дръжте ме в течение. Хъм, естествено, вие платихте за самолета, нали?

— Разбира се. Надявам се на обещаната парична премия.

* * *

— Комисарю, обажда се директорът Бурджо. Аз и съпругата ми сме възхитени от вашата инициатива.

— Надявам се, че е така.

— Комисарю, молим ви, ако случайно Лило се появи, да ни уведомите.

* * *

В информационната емисия в полунощ Николо Дзито отдели повече внимание на новината, показвайки снимки на двамата мъртви от Кастрираното агне, като увеличаваше изображенията им и наблягаше на детайлите в тях.

„Любезно предоставени му от Якомуци“ — помисли си Монталбано.

Дзито показа само тялото на младежа, когото нарече Марио, след това на девойката, която нарече Лизета, показа самолета, който разпръскваше венчелистчетата от рози, и после в едър план — написаното върху листовките. Оттук започна да тъче една колкото загадъчна, толкова сърцераздирателна история, която не отговаряше на стила на „Свободна мрежа“, а по-скоро на този на „Телевигата“. Защо ли двамата влюбени са били убити? Каква ли тъжна съдба ги беше докарала до този край? Кой ли ги беше разположил така състрадателно в пещерата? Може би много красивата жена, която се беше появила в рекламната агенция, беше се възродила от миналото, за да потърси отмъщение от името на убитите? И каква връзка имаше между красавицата и двамата млади отпреди петдесет години? Какъв смисъл имаше думата „събудени“? Защо комисар Монталбано се оказа в състояние да назове по име дори теракотеното куче? Какво знаеше за загадката?

* * *

— Салво? Ингрид се обажда. Надявам се, че не си помислил, че съм избягала с парите ти?

— Стига, моля те! Защо, да не би да са ти останали?

— Да, струваше половината от сумата, която ми даде. Остатъкът е у мен и ще ти го върна веднага щом си дойда в Монтелуза.

— Откъде се обаждаш?

— От Таормина. Срещнах един човек. Ще се върна след четири или пет дни. Добре ли се представих? Стана ли всичко, както ти го искаше?

— Представи се повече от добре. Забавлявай се.

* * *

— Монталбано? Николо съм. Харесаха ли ти предаванията? Трябва да ми благодариш.

— За какво?

— Направих точно това, което искаше.

— Нищо не съм искал от теб.

— Вярно е, че не го поиска директно. Само че аз не съм глупак и разбрах, че държеше да се даде максимална публичност на историята, представяйки я по такъв начин, че да увлече хората. Казах неща, от които ще се срамувам през целия си живот.

— Благодаря ти, въпреки че не знам, пак ти повтарям, каква благодарност искаш от мен.

— Знаеш ли? Централата ни запуши от телефонни обаждания. Записът на предаването беше поискан от РАИ, „Фининвест“, АНСА и от всички италиански вестници. Направил си добър удар. Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Колко ти струваше наемането на самолета?

* * *

Спа прекрасно, както се казва, че спят боговете, удовлетворени от своите дела. Беше направил възможното и дори невъзможното, сега не му оставаше друго, освен да чака отговора. Съобщението беше изпратено по такъв начин, че някой да разгадае шифъра му, ако трябва да се използват думите на Алчиде Маравентано. Първото обаждане дойде в седем сутринта. Беше Лучано Акуасанта от вестник „Медзоджорно“, искаше потвърждение на хипотезата си дали двамата млади не са били пожертвани по време на някакъв сатанински ритуал.