Читать «Тел» онлайн - страница 72

Марнс хвана манерката с една ръка, а с другата приглади косата й. Той хълцаше. По някаква причина беше толкова тъжен. Имаше толкова повече енергия от нея. Тя му се усмихна и протегна ръка към неговата — беше истинско чудо, че успя. Хвана китката му и му каза, че го обича. Че го е обичала, откакто се помни. Съзнанието й беше уморено, разхлабило хватката си върху тайните, които изричаше, докато сълзите се стичаха по лицето му.

Тя видя как блестящите му, обградени с бръчици очи надникват в нея и след това се насочват към манерката в ръката му.

Манерката, която той беше носил.

Тя осъзна, че във водата е отровата, предназначена за него.

17

Генераторната зала беше необичайно многолюдна и зловещо тиха. Механици в износени комбинезони стояха в три редици зад парапета и наблюдаваха работата на екипа от първата смяна. Жулиета почти не ги забелязваше, но ясно усещаше тишината.

Тя се наведе над приспособлението, което сама беше изработила — висока платформа, заварена към металния под и покрита с огледала и малки процепи, които отразяваха светлина през цялото помещение. Тази светлина искреше върху огледала, прикрепени към генератора и голямото му динамо, и й помагаха да ги подравни идеално. Най-загрижена беше за вала между тях — огромният стоманен дебел прът, където енергията на възпламеняваното гориво се преобразуваше в електрическа искра. Тя се надяваше да подравни машините в двата края на тази ос до една хилядна от сантиметъра. Но всичко, което правеха, нямаше прецедент. Процедурите бяха планирани набързо по време на продължилите цяла нощ заседания, докато беше включен резервният генератор. Сега единственото, което тя можеше да стори, бе да се съсредоточи и да се надява, че е имало някаква полза от осемнайсетчасовите смени, и да се довери на плановете, които бяха направени, когато беше поотпочинала и можеше да мисли трезво.

Докато ръководеше окончателното подравняване, в залата около нея настъпи мъртвешка тишина. Тя направи знак и Марк и неговият екип стегнаха няколко от масивните болтове върху новите гумени стойки на пода. Бяха минали четири дни от почивката с намалена консумация на енергия. До сутринта генераторът трябваше да заработи и да достигне пълна мощност до вечерта на следващия ден. След като бяха направили толкова много неща по него — бяха сложили нови уплътнения и гарнитури, бяха полирали валовете на цилиндъра, заради което се беше наложило младите сенки да пропълзят в сърцето на звяра, — Жулиета дори се страхуваше да го пусне в действие. Откакто съществуваше, генераторът никога досега не бе спиран. Старият Нокс си спомняше, че веднъж сам е спрял аварийно, още когато той самият бил само сянка, но всички останали бяха свикнали с постоянното му бучене така, както с туптенето на собствените си сърца. Жулиета усещаше върху себе си прекомерния натиск на очакването всичко да заработи. Тя беше тази, която бе дала идеята за ремонта. Тя се успокояваше с увереността, че е сторила онова, което е правилно, и че най-лошото нещо, което може да се случи сега, е почивните дни да бъдат удължени, докато не се решат всички проблеми. Това беше много по-добре от катастрофална повреда след години.