Читать «Тел» онлайн - страница 33

— Кмете!

Тя се обърна и откри, че Марнс почти не се вижда нагоре по спиралата. Тя спря да го изчака и наблюдаваше краката му, докато той бързаше надолу.

— По-полека — предупреди я той. — Няма да мога да слизам с вас, ако продължавате с това темпо.

Джанс се извини. Не беше усетила, че е променила темпото. Когато стигнаха до втората редица апартаменти под шестнайсетия етаж, Джанс осъзна, че вече се намира на територия, която не беше виждала от почти година. Тук се чуваше топуркането на крачета, които се гонеха по стълбите и се блъскаха в онези, които се изкачваха по-бавно. Началното училище за горната третина беше точно над яслите. По гласовете и трафика тя реши, че днес училището е било отменено. Каза си, че е така, защото е било ясно колко малко деца ще се появят на училище (защото родителите водеха децата си на върха, за да видят гледката), а и колко учители ще го сторят. Подминаха площадката за училището, където надрасканите с тебешир игри „Скочи в четвърти квадрат“ бяха размазани от трафика през деня, където децата седяха, притиснати към парапета, и ожулените им колене стърчаха навън, а краката им се люлееха под издадените площадки, и където подсвиркванията и нетърпеливите викове заглъхваха в потайни шепоти в присъствието на възрастни.

— Радвам се, че почти стигнахме, имам нужда от почивка — рече Марнс, докато се спускаха към яслите по спиралата на още едно стълбище. — Само се надявам този човек да е там, за да се срещнем с него.

— Там ще е — увери го Джанс. — Алис му изпрати съобщение от моя кабинет, че идваме.

Пресякоха потока от хора към площадката на яслите и спряха, за да си поемат дъх. Когато Марнс й подаде манерката си, отпи продължително и огледа косата си върху кривата й и очукана повърхност.

— Изглеждате добре — успокои я той.

— Както подобава на един кмет?

— И още как — засмя се той.

На Джанс й се стори, че забеляза весели пламъчета в очите му, когато каза това, но вероятно причината беше в светлината, отразяваща се от манерката, която той поднесе към устните си.

— Двайсет етажа за малко повече от два часа. Не бих препоръчал такова темпо, но съм доволен, че вече успяхме да стигнем толкова далеч. — Той си избърса мустака и се опита да пъхне манерката обратно в раницата си.

— Почакай — каза Джанс.

Взе манерката от него и я мушна в мрежестия джоб на раницата му, след което му напомни:

— И тук остави говоренето на мен.

Марнс разтвори ръце, сякаш дори не му беше минавала друга мисъл. Той пристъпи покрай нея и дръпна една от тежките метални врати, от която не се разнесе обичайното и очаквано скърцане на ръждясали панти. Тишината стресна Джанс. Тя беше свикнала да чува стърженето на старите врати нагоре и надолу по стълбището, когато те се отваряха и затваряха. Те бяха за стълбищата онова, което дивата природа беше за фермите — винаги бяха на мястото си и винаги издаваха звуци. Но тези панти бяха смазани с масло и внимателно поддържани. Знаците по стените на чакалнята засилваха това впечатление. С дебели букви те приканваха към пазене на тишина и бяха придружени с рисунки на пръсти, пристиснати към устните и кръгове с кръст върху отворени уста. Очевидно яслите приемаха тишината много сериозно.