Читать «Тел» онлайн - страница 34

— Последния път, когато бях тук, не си спомням да е имало толкова много знаци — прошепна Марнс.

— Може би си бил твърде зает да говориш, за да ги забележиш — отвърна Джанс.

Една сестра им хвърли ядосан поглед през стъкления прозорец и Джанс сръчка с лакът Марнс.

— Аз съм кмет Джанс и искам да се видя с Питър Никълс — каза тя на жената.

Сестрата зад прозореца не мигна.

— Знам коя сте. Гласувах за вас.

— О, разбира се. Е, благодаря ви.

— Моля, минете. — Жената натисна един бутон на бюрото си и вратата до нея тихо избръмча.

Марнс я бутна и Джанс го последва.

— Бихте ли облекли това?

Сестрата — Маргарет, според изписаната на ръка табелка върху яката й — им подаде две прилежно сгънати роби от бял плат. Джанс ги взе и подаде едната на Марнс.

— Можете да оставите багажа си при мен.

Човек не можеше да откаже на Маргарет. Джанс внезапно почувства, че е навлязла в света на тази много по-млада жена и че беше станала по-нисшестояща от нея в мига, в който беше преминала през онази тиха врата. Тя подпря бастуна си на стената, свали си раницата и я остави на пода, след което се напъха в робата. Марнс се бори със своята, докато Маргарет не му помогна, като му задържа ръкава. Той навлече дрехата върху дочената си риза и хвана свободните краища на дългите връзки на талията така, сякаш беше извън възможностите му да се справи с тях. Проследи как Джанс връзва своите и накрая успя криво-ляво да направи така, че робата да се закрепи.

— Какво? — попита той, като забеляза, че Джанс го наблюдава. — Затова използвам белезници. Така и не се научих да връзвам възли, какво толкова?

— За цели шейсет години — отбеляза Джанс.

Маргарет натисна друг бутон върху бюрото си и посочи към коридора.

— Доктор Никълс е в яслите. Ще го уведомя, че пристигате.

Джанс тръгна първа. Марнс я последва и попита:

— Защо ви е толкова трудно да повярвате, че това е истина?

— Всъщност мисля, че си доста сладък.

— Това звучи ужасно за мъж на моята възраст — изсумтя Марнс.

Джанс се усмихна вътрешно. В края на коридора тя спря пред двойната врата, преди да я открехне леко. Светлината в стаята зад вратата беше слаба. Тя отвори вратата по-широко и те се озоваха в разхвърляна, но чиста чакалня. Джанс си спомни една подобна чакалня от средните нива, където заедно със своя приятелка чакаше да се събере отново с детето си. Една стъклена стена гледаше към стая, в която имаше детски креватчета и люлки. Ръката на Джанс се отпусна върху бедрото й. Тя разтри твърдата бучка на вече безполезния си имплант, който беше поставен в детството й и никога не беше махан — нито веднъж. Тези ясли й напомниха за всичко, което беше изгубила, за всичко, което беше жертвала заради работата. За нейните призраци.

В яслите беше твърде тъмно, за да се различат новородените, които мърдаха в малките креватчета. Разбира се, уведомяваха я за всяко раждане. Като кмет тя подписваше поздравително писмо и свидетелство за раждане за всяко бебе, но с времето имената им бяха започнали да се сливат. Рядко можеше да си спомни на кое ниво живеят родителите и дали това е първото или второто им дете. Беше тъжно да го признае, но тези свидетелства се бяха превърнали просто в допълнителна бумащина и поредното механично изпълнявано задължение.