Читать «Тел» онлайн - страница 310

Лукас се отдръпна, за да я погледне. Тя почувства как насълзените му очи се взират в лицето й, търсейки. Тялото му затрепери. Усещаше го в ръцете и гърба му.

И когато той я придърпа към себе си и притисна устните си към нейните, тя осъзна, че онова, което усеща в него, не е страх или паника, а страст.

Целувката я накара да изстене. Приливът на кръв към главата й се отрази много по-добре от лекарствата. Той заличи всяка болка, причинена от ръцете, които стискаха гърба й. Не можеше да си спомни кога за последен път бе усещала други устни да докосват нейните. Тя го целуна в отговор и всичко свърши твърде бързо. Лукас отстъпи назад и хвърли нервен поглед към прозореца.

— Това е… ъъъ…

— Беше хубаво — каза му тя и стисна ръцете му.

— Вероятно трябва да… — посочи той с брадичка към вратата.

— Да — усмихна се Жулиета. — Вероятно трябва.

Той я придружи през преддверието на Информационния към площадката. Един техник я чакаше с чанта. Жулиета видя, че Лукас беше обвил ремъка с парцали, загрижен за раните й.

— Сигурна ли си, че не ти трябва придружител? — попита я.

— Ще се справя — успокои го тя и прибра косата зад ушите си, след това намести чантата. — Ще се видим след около седмица.

— Можеш да ми се обадиш по радиостанцията — каза й той.

— Знам — засмя се Жулиета.

Тя хвана ръката му и я стисна, след това се обърна към голямото стълбище. Някой от минаващите хора й кимна. Беше сигурна, че не го познава, но кимна в отговор. Още глави се завъртяха, за да я проследят с поглед. Мина покрай тях и покрай извитото перило от стомана, което се виеше надолу към сърцето на силоза и придържаше протритите стъпала, докато по тях усилено се движеше живот след живот. Жулиета вдигна крак, за да направи първата стъпка от пътуването, което беше чакала твърде дълго…

— Хей! — извика Лукас след нея.

Той затича по площадката, объркано свил вежди.

— Мислех, че ще слизаш надолу, за да видиш приятелите си.

Жулиета му се усмихна. Покрай тях премина един носач, приведен под товара си. Жулиета си помисли колко много от своите товари бе свалила от плещите си напоследък.

— Първо семейството — напомни тя на Лукас, след което погледна нагоре към огромната шахта в центъра на оживения силоз и вдигна крак към следващото стъпало. — Първо трябва да видя баща си.

Епилог

Силоз 17

— Трийсет и две!

Елийс подскачаше нагоре по стълбите на дълбоко долу. Зад гърба й се носеха продълговатите облачета пара от дъха й, а детските й крачета трополяха с тежките си обувки върху влажната стомана.

— Трийсет и две стъпала, господин Соло!

Тя се върна обратно до площадката горе, спъна се в последното стъпало и се подпря на ръце и крака. Остана така, с главата надолу, цяла минута, вероятно за да реши дали да се разплаче, или не.

Соло очакваше, че ще се разплаче.

Вместо това тя вдигна поглед към него, широко усмихната, за да му покаже, че е добре. В усмивката й имаше пролука там, където един клатещ се зъб беше паднал и още не й беше изникнал нов.