Читать «Тел» онлайн - страница 309

— Истината? — повтори Питър.

Тя кимна.

— Знам какво смятате. Смятате, че лъжите и страхът…

Питър кимна на свой ред.

— Но какво можем да измислим, което да е по-страшно от онова, което е наистина там, навън? — попита тя, като посочи към тавана и зачака думите й да стигнат до двамата мъже.

— Когато силозите са били построени, идеята е била, че всички заедно сме част от това. Заедно, но разделени, без да знаем едни за други, така че да не се заразят останалите, ако един се разболее. Но аз не искам да играя за този отбор. Не съм съгласна с тяхната кауза. Отказвам да се съглася.

— Да, но… — наклони глава Лукас.

— Значи сме ние срещу тях. И не срещу хората в силозите, не хората, които работят ден за ден, които не знаят, а срещу онези на върха, които знаят. Силоз осемнайсет ще бъде различен. Ще бъде изпълнен с познания и цел. Помислете за това. Вместо да манипулираме хората, защо да не им дадем правото да решават? Да им кажем срещу какво са изправени. И да използваме това, за да задвижи колективната ни воля?

Лукас повдигна вежди. Питър прокара ръце през косата си.

— Трябва да помислите върху това, момчета — каза тя и отблъсна стола си от масата. — Не бързайте. Междувременно ще отида да видя семейството и приятелите си. Но аз или ще участвам в това, или ще работя срещу вас. Ще разпространя истината по един или друг начин.

Тя се усмихна на Лукас. В усмивката й имаше предизвикателство, но той знаеше, че тя не се шегува.

Питър вдигна ръце към нея.

— Можем ли поне да се споразумеем да не правим нищо прибързано, докато не се срещнем отново?

Жулиета скръсти ръце и кимна.

— Добре — рече Питър, изпусна въздуха от дробовете си и свали ръце.

Тя се обърна към Лукас. Той я наблюдаваше със стиснати устни и тя разбра, че той знае. Имаше само един начин да се продължи и това го плашеше до смърт.

Питър се обърна и отвори вратата. Той погледна назад към Лукас.

— Ще ни дадеш ли секунда? — попита Лукас, след което се изправи и тръгна към вратата.

Питър кимна. Той се обърна и стисна ръката на Жулиета, докато тя му благодареше за хиляден път. Оправи звездата си, която се беше наклонила настрани върху гърдите му, и след това излезе от конферентната зала.

Лукас се дръпна встрани от прозореца, хвана Жулиета за ръката и я дръпна към вратата.

— Ти шегуваш ли се с мен? — попита тя. — Наистина ли мислеше, че просто ще приема тази работа и…?

Лукас притисна длан във вратата и я затвори. Жулиета смутено се обърна с лице към него, след това почувства как ръцете му се плъзват нежно към талията й, като внимават да не докоснат раните й.

— Беше права — прошепна той, наведе се по-близо до нея и сложи ръка върху рамото й. — Умишлено те забавях. Не искам да си тръгваш.

Дъхът му върху шията й беше топъл. Жулиета се отпусна. Тя забрави какво се готвеше да каже. Обгърна гърба му с едната си ръка, а с другата го хвана зад врата.

— Всичко е наред — успокои го тя, облекчена, че най-накрая чува признанието му.

Можеше да почувства как той трепери и да чуе накъсания му, неравен дъх.

— Всичко е наред — прошепна отново тя и притисна бузата си към неговата, опитвайки се да го успокои. — Не си тръгвам завинаги…