Читать «Тел» онлайн - страница 238

— Мислиш ли, че има значение какво се е случило навън? — Бърнард се обърна и погледна първо схемите на стената, а после Лукас. — Защо би имало значение?

— Защото се е случило. Станало е по точно определен начин и това, че не знам как, ме измъчва. Искам да кажа, знаели са, че това неизбежно ще се случи, нали? Били са необходими години, за да се построи всичко…

— Десетилетия — поправи го Бърнард.

— И да вкарат всички тези неща вътре, всичките тези хора…

— Това е отнело много по-малко време.

— Значи знаете?

Бърнард кимна.

— Информацията се съхранява тук, а не в някоя от книгите. И грешиш — това няма значение. То е останало в миналото, а миналото не е същото нещо като нашия Завет. Трябва да се научиш да правиш разлика.

Лукас се замисли за разликата. По някаква причина в съзнанието му изскочи един разговор с Жулиета — нещо, което тя не спираше да му повтаря…

— Мисля, че знам — каза той.

— О? — Бърнард бутна очилата си нагоре по носа и се втренчи в него. — Кажи ми какво си мислиш, че знаеш.

— Всичките ни надежди, постиженията на онези преди нас, какъв би могъл да бъде светът — това е нашият Завет.

Устните на Бърнард се извиха в усмивка. Той махна с ръка на Лукас да продължи.

— И лошите неща, които не могат да бъдат спрени, грешките, които са ни докарали до тук — това е миналото.

— И какво означава тази разлика? Ти какво мислиш, че означава?

— Означава, че не можем да променим онова, което вече се е случило, но можем да повлияем на онова, което ще се случи оттук нататък.

— Много добре. — Бърнард изръкопляска с малките си ръце.

— И това — Лукас се обърна, сложи ръка върху дебелата книга и без да чака подкана, продължи: — е Редът. Той е нашата карта как да преминем през всичко лошо, което се е натрупало между нашето минало и надеждите ни за бъдещето. Той е нещото, което можем да избегнем и което можем да поправим.

Бърнард повдигна вежди при последните думи на Лукас, сякаш те бяха някакъв нов начин да погледне на старата истина. Накрая той се усмихна, мустаците му се извиха нагоре и той повдигна очилата върху покрития си с бръчици нос.

— Мисля, че си почти готов — отбеляза той. — Скоро. — Той се обърна отново към компютъра си и сложи ръка върху мишката. — Много скоро.

64

Силоз 17

Спускането до Механичния беше странно спокойно, почти хипнотизиращо. Жулиета се плъзгаше през зелената вода, като се отблъскваше в извития парапет всеки път, когато стълбището завиваше под краката й. Единствените звуци, които се чуваха, бяха съскането на въздуха, влизащ в шлема й, и бълбукането на излишъка от него, който се освобождаваше от другата страна. Покрай визьора й се издигаше безкраен поток от подобни на капки припой мехурчета, които се носеха нагоре напук на гравитацията.

Жулиета наблюдаваше как тези сребърни сфери се гонят и си играят като децата по металното стълбище. Те се пукаха, когато докоснеха парапета, и след тях оставаха само миниатюрни точици газ, полепнали по повърхността, които се търкаляха и сблъскваха. Други се движеха по вълнообразни линии във вътрешността на стълбището. Събираха се на множества под кухите стъпала. Мехурчетата се превръщаха във въздушни джобове, които се поклащаха и улавяха лъчите, излъчвани от фенерчето на шлема й.