Читать «Тел» онлайн - страница 14

След което кимна към кабинета си и към килията за задържане след него. Точно зад нея, в дъното на залата, тържествено и заплашително, в мълчаливо очакване, се възправяше боядисаната в яркожълто голяма врата на въздушния шлюз.

Щом я отведоха в килията за задържане, Алисън веднага се успокои. Тя седна на пейката, без да буйства и да бърбори, сякаш просто беше поспряла, за да си почине и да се наслади на гледката. Сега беше ред на Холстън да се тормози. Той крачеше напред-назад от другата страна на решетките и задавено поставяше въпроси, на които не получаваше отговор, докато Марнс и кметът се занимаваха с процедурната работа. Държаха се с Холстън и жена му така, сякаш и двамата бяха пациенти. И макар че мислите на Холстън се връщаха неспирно отново и отново към ужаса на изминалия половин час, в дъното на съзнанието си, там, където беше шериф и винаги бе нащрек за нарастващото напрежение в силоза, той смътно си даваше сметка за шока и слуховете, които трептяха зад железобетона на стените. Огромното напрежение, насъбрано в това място, сега съскаше в шепотите, носещи се през цепнатините.

— Скъпа, трябва да говориш с мен — умоляваше я той.

Спря да крачи напред-назад и се вкопчи в решетките.

Алисън продължаваше да стои с гръб към него. Тя гледаше втренчено екрана на стената, кафявите хълмове, сивото небе и тъмните облаци. От време на време вдигаше ръка, за да махне косата от лицето си, но иначе не помръдваше, нито говореше. Само когато Холстън се приготви да заключи, малко след като с мъка я бяха вкарали в килията и бяха затворили вратата, единственото, което тя каза, бе „не го прави “ и това бе достатъчно той да извади ключа.

Докато я умоляваше и тя не реагираше, в силоза бяха задействани процедурите за предстоящото почистване. Техниците трополяха надолу по коридора и мереха и подготвяха костюма. Инструментите за почистването вече бяха подредени във въздушния шлюз. От контейнер се разнасяше съскане, докато аргонът изпълваше камерите за продухване. От време на време цялата тази суматоха достигаше до килията за задържане, където Холстън стоеше и гледаше втренчено жена си.

Минаха часове, а Алисън все така отказваше да говори — това й поведение предизвикваше допълнително вълнение в силоза. Холстън прекара целия ден, умолявайки я през решетките — мозъкът му гореше от объркване и агония. Беше се случило за един-единствен миг — всичко, което познаваше, беше разрушено. Опитваше се да проумее случващото се, докато жена му седеше в килията, втренчена в мрачната земя отвън, и изглеждаше привидно доволна от факта, че е обречена.

Вече се беше мръкнало, когато тя най-сетне проговори, след като мълчаливо отказа последното си хранене и след като техниците бяха приключили в шлюза, бяха затворили жълтата врата и се бяха оттеглили за една безсънна нощ. Това стана, след като заместникът му си беше тръгнал, като преди това два пъти го бе потупал по рамото. Холстън имаше чувството, че от тогава са изминали много часове, и беше на прага да припадне от умора, изтощен от плач и пресипнал от възражения, дълго след като мъгливото слънце беше залязло зад хълмовете, които се виждаха от кафетерията и фоайето — хълмовете, скриващи остатъците от онзи далечен разпадащ се град. В почти пълния мрак на килията за задържане Алисън прошепна нещо едва доловимо — „Не е истинско“.