Читать «Тая нощ сънувах...» онлайн - страница 3

— Кучета граждани! — начна ораторът със слогът на г. Оджакова и ръвна пак от тулума (французинът свали капелата си и поздрави великия изтребител на бутер брота). Правителството на милостивият ни цар баща, като окъта вече екзархията на овцете и патриаршията на козите (раята протестува), сир. като изяде такъв един тулум с червиш (ораторът ръвна пак от тулума) — за да не седи по принципа на тебибелите без работа, простряло е ръка и връх нашите — тъй да кажа, а инак да разберете — най-свети чувства (шепнения под опашката). И тъй понеже червишът е сладък (ораторът ръвна пак), а нашите едноплеменници нямат вече с какво да ни купуват симиди и бели джигри (турците мигат), великите сили, за да дадат живот на империята, поискали да влезем в законен брак с прекрасната половина на нашето племе. (Ханъмките лаят: „пий не сме половина“). Но това убо понеже е противно на закона за червиша, то за да не допуснем московците в държавата (московецът и англиецът си правят мечешки комплименти), трябва да пожертвуваме червиша и детеродните удове за доброто на пилафа — ерго, трябва да се скопим!

— Долу ораторът! Долу тоя шпионин! — изръмжа сичкия митинг и енергически пристъпи към трибуната. А едно четвероного — рошаво и лошаво като маджарин, скокна на трибуната и здавчи оратора за дебелия врат (немецът иронически подмигна на французина). Президентът от патриаршията падна долу и изтуплените граждани скъсаха му лисичия кожух и го скопиха; а новия наместник с огнени очи изгледа събора, ръвна от тулума и сред страшни викове зави като зимна буря: — Кучета! На тоя мегдан са паднали нашите прадеди за честта на червиша, на джигрите и на детеродните си удове! Такава чест може да настигне и нас! Но да докажем на европейската цивилизация, че червишът е сладък, че джигрите са наши и че ние не сме рая! Нека прочее се скопява тоя, който иска да става евнух и да ближе сахани; а ние — дързост, кучета! Дързост, да изядем червиша, пък нека ни избият, както избиха и нашите прадеди! За награда на оня свят ние ще наследим вечно блаженство и хиляди тулуми с червиш!

Въодушевените граждани с ярост се хвърлиха връх трибуната, и борбата за червиша замяза на гражданска война. От минута на минута тая борба земаше се по-големи размери и близо беше да замяза и на революцията от 48 г., ако шпионите под предводителството на хаджи Иванча Пенчович ефенди не пристигнаха на разорените места. Обершпионът, накачен със сякакви ордени и храчки за способността си да открива съзаклятия, в минута уталожи возтанието и с достойнство на сана си пристъпи да издирва кой е изял тулумът. Но на мястото, отдето грозеше опасност ка империята, нямаше вече ни един революционер, освен остатките от трибуната и скопеният президент, който лежеше и записваше в кучешките летописи знаменитият ден. Със съчувствие погледна х. Иванча на него, но горделивият защитник на империята и на червиша стана и вдигна крак, та попръска мястото, дето му скъсаха кожуха, и си замина. „Браво!“ — щях да извикам аз от възхищение, като видях, че и кучетата с презрение гледат на шпионите: но приседна ми! Откъде касапинците изгрея едно турско „превозходителство“, пред което раята падна на колене, европейците побягнаха, а турците и шпионите се приготвиха да му поемат селямът. „Превозходителството“ доближи с конят си и в отговор на теменетата, изсекна се в кривача и с усмивка хвърли саполят си връх шпионите. Саполят се лепна на мундирът на х. Иванча, а х. Иванчо го глътна като теле. „Честит ви сапол, честит ви орден“ — шепнеха шпионите на х. Иванча, а х. Иванчо гледаше в засмяното лице на „негово превозходителство“ и се облизваше.