Читать «Танц със сенки» онлайн - страница 247

— Какво има в нея? — попитах, докато пристягах арбалета.

— Твоите неща. Одеяло, храна и дреболии. Позволих си да прехвърля всичките ти боклуци от чантите на седлото, плюс някои други нещица…

— Кой те е молил? — заплашително попитах аз.

— Ой, Гарет — отстъпи от мен Кли-кли. — Няма нужда да благодариш, станах много по-рано от теб, така че не ми представляваше никакъв проблем.

— Кли-кли, не се прави на по-глупав, отколкото си. Защо си изпразнил чантите?

— За да не ги мъкнеш на гръб. В крайна сметка ти не си кон! В Заграбия е по-удобно да ходиш с раница. Траперите и много от ловците, които влизат в гората, използват точно такива раници.

— М-м-м — започнах предпазливо. — Кли-кли, стори ми се, че използва думата „ходиш“. Правилно ли чух?

— Точно така, казах „ходиш“. Конете остават в замъка.

— Какво?!

— Ти, Гарет, както виждам, никога не си ходил в гора — ухили се Змиорката, докато затягаше възела на раницата си. — Опитай се да яздиш кон през паднали дървета, блата и мрак знае какво още. Самото удоволствие. Така че ще ходим. Както казва елфийката, оттук до Храд Спайн са точно седем прехода пеш. Тоест седмица. Входът в Храд Спайн е в Златната гора. Ако боговете са благосклонни към нас, скоро ще сме там.

Изненадващо, но аз не исках да се разделям с Пчеличка. За месец и половина път вече не можех да си представя как ще пътувам без собствения си кон. А сега ще трябва да набивам крак и да нося тежка раница на гърба.

Искрено се съмнявах, че Кли-кли е опаковал нормално нещата ми, затова изсипах цялото съдържание на раницата на леглото. Гоблинът като нищо можеше да ми е пъхнал няколко тежки камъка просто ей така, от добра душа. Камъни, слава на Сагот, нямаше, но пък намерих много ненужни и тежки боклуци.

— Какво правиш? — Кли-кли скептично гледаше как отделям излишните вещи.

— Спасявам гърба си от ужасни мъки — измърморих аз, докато хвърлях настрана чугунено котле.

Котлето беше последвано от комплект прибори за хранене, свещник със свещи, кълбо връв, чук, шевни игли, два чифта ботуши, резервна ризница и прочие и прочие и прочие. Когато свърших, раницата беше значително олекнала — сега спокойно можех да тръгна с нея, без да се притеснявам, че ще рухна в най-неочаквания момент.

— Толкова труд на вятъра — скръбно въздъхна Кли-кли.

— Стига си мрънкал, нали аз ще я нося — казах, докато сгъвах одеялото.

— Хайде, побързайте — надникна през вратата Халас. — Време е.

— Ще отидем да се сбогуваме с Медения — Кли-кли се измъкна през вратата.

Отивайки към Медения, се натъкнахме на Фенерджията. Дивият беше блед, белегът на челото му изглеждаше ужасно, но стоеше здраво на краката си.

— Как си, жив ли си? — съчувствено попита Кли-кли.

— Рано ме погребваш, шуте — криво се ухили Фенерджията и веднага болезнено се намръщи. — Все още възнамерявам да се върна в Самотния великан. Вие при Медения ли?

— Да, знаеш ли къде е?

— Да, оттам идвам. Излезте от кулата, през двора, после лявата врата, по стълбите до втория етаж и третата врата вдясно.

— Благодаря, ако Алистан ни търси, кажи му, че не си ни виждал. Мърдай по-бързо, Гарет, времето лети!