Читать «Танц с плащове» онлайн - страница 2

Сходствата продължаваха и в облеклото. Младежът също носеше сиви панталони и наметало в същия цвят. От едната страна на колана му висеше дълга рапира, а от другата се поклащаше кинжал.

— Щях да те убия — отвърна Рандит, вперил сините си очи в бащините. Наперена усмивка раздвижи лявата половина на лицето му. — Не ми е нужна изненада, за да го сторя.

— Затвори проклетата врата — каза Трен, подминал перченето. — Къде е магьосникът ни? Хората на Кънингтън ме отровиха. Ефектът на токсина… създава известни неловкости.

Това бе изключително меко казано, но Трен не би разкрил истината пред сина си. Дори не помнеше ясно бягството си от имението. Отровата не само бе вцепенила ръката му, а и бе потопила в болка цялата засегната половина на тялото. Мускулите на врата му често бяха припламвали, а едното коляно не бе спирало да се вцепенява през цялото време. Фелхорн бе накуцвал припряно из улиците на Велдарен. За негов късмет нощите бяха почти безлунни и пусти, така че никой не беше станал свидетел на жалкото му оттегляне.

— Не е тук — отвърна Рандит и се приведе към рамото на баща си, за да огледа раната.

— Тогава върви го намери. Как протекоха нещата в имението на Гемкрофт?

— Хората на Мейнард Гемкрофт започнаха да стрелят от прозорците, когато се приближихме — докладва младежът. Той се обърна към шкафовете и започна да търси. Малка черна бутилка представляваше края на търсенето му. Но когато се обърна отново, за да излее част от съдържанието й върху раната, Трен я изтръгна от ръката му и сам се зае да изсипва кафеникавата течност, при което просъска през зъби. Сякаш бе излял течен огън върху ръката си. Но към облекчението, настъпило от самото оттегляне на паренето, се прибави и усещането за отслабващото влияние на отровата.

— Къде е Арон? — попита Трен, когато болката се успокои. — Ако ти нямаш намерение да доведеш магьосника, той ще го стори.

— Пак се е сврял някъде. И чете. Аз му споделих, че е много вероятно скоро в града да изникнат наемници, изпратени да унищожат всички гилдии, а той ме изгледа като че съм някакъв уличен продавач и съм седнал да говоря за времето.

Трен потисна гримасата си.

— Прекалено си нетърпелив с него — каза той. — Арон разбира повече, отколкото смяташ.

— Той е прекалено мекушав и е страхливец. Нашият живот никога няма да стане подходящ за него.

Здравата ръка на Трен Фелхорн рязко посегна напред, сграбчи Рандит за ризата и го дръпна към себе си. Лицата им се озоваха съвсем близо едно до друго.

— Чуй ме добре. Арон е мой син, също като теб. Каквито и упреци да имаш, отстрани ги. Дори най-заможният крал е нищо в очите ми в сравнение със собствената ми плът и кръв. Очаквам същото и от теб.

Той блъсна Рандит и се провикна:

— Ела, Арон. Нужен си ми.

Ниско осемгодишно дете прекрачи в стаята, притиснало книга със захабени корици към гърдите си. Лицето му се отличаваше с приятна мекота, предвещаваща бъдещ красавец. Но то бе наследило косата на баща си — руса, спускаща се на къдри около ушите, и с перчем, който се привеждаше почти до тъмносините очи.