Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 72

— Един и същ почерк?

— Почти. Нападателят е маскиран, липсват описания. Онзи случай, който разгледахме заедно снощи…

— Мириам Хоуп?

— Да. Той е част от групата.

— ДНК?

— Досега нямаме чиста проба. Най-големи са шансовете ни при Мириам. В момента изследвам чаршафите й. Ако нападателят е плакал, може би ще открия следи от сълзи. Въпрос на късмет.

— Само ти и Родригес се занимавате с това, така ли?

— Да.

— Ясно. А за какво не можеш да говориш?

— Дванайсетгодишното момиче…

— Дженифър Коул?

— Изследвах спермата, която открихме на уличката.

— И?

— Не мога да говоря за работата си.

— Но искаш.

— Трябва да го споделя.

— Е, как да стане?

— Още не знам. Трябва ми малко време.

Свих рамене. Никол стисна ръката ми.

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Благодаря Ти, че дойде. Благодаря и за разговора. Ти си всичко за мен, Майкъл.

Прегърнах я за последен път и видях, че Даян се приближава. Излязохме през въртящите се врати на „Дрейк“ и се озовахме в октомврийската нощ на Чикаго. Хвърлих последен поглед назад и улових погледа на най-старата ми приятелка. Никол понечи да ми помаха, но някаква двойка я скри от очите ми. Когато двойката отмина, нея вече я нямаше.

Открих я на няколко метра по-нататък. Беше с профил към мен и разговаряше с Бенет Дейвис. Родригес не се виждаше никъде. Усмихнах се. Всеки има право да опита, както казват ирландците.

Прекосих тротоара и отворих вратата на едно свободно такси. Вечеряхме в „Гибсънс“. Беше приятно, но някак нереално. Хапвахме, отпивахме от чашите и бъбрехме. Усмихвахме се и играехме ролите, които не ни се удаваха особено добре.

Оставих Даян пред дома й и продължих с таксито. Един час по-късно правех отчаяни опити да остана буден, които завършиха с тотален провал. В мига на проясняването, който предшества съня, отново си помислих за Никол. Сама в лабораторията, чак до разсъмване. Исках да стана и да отида да й правя компания. Но вместо това потънах в неспокойна дрямка. Мракът се спусна над мен — тежък, студен, изпълнен с дълбока тревога.

34

Сивите пръсти на утрото пропълзяха през прозореца и докоснаха пода. Отвън долитаха тихите звуци на настъпващия ден: захлопване на врата, ръмженето на камиона за смет по улицата. Май беше време за кафе и сутрешния вестник. Камионът потегли. Затихващото му боботене отново ме унесе. После иззвъня телефонът. На дисплея се изписа ПОЛИЦЕЙСКА ЛАБОРАТОРИЯ, ЩАТ ИЛИНОЙС. Вдигнах на третото позвъняване.

— Ало.

— Майкъл, обажда се Никол. Събудих ли те?

— Тъкмо се надигам. Защо си там толкова рано?

— Снощи не можах да заспя и реших да поработя на спокойствие върху твоите проби.

— Добра идея.

— Със сигурност е така.

— Защо?

— Имаме профил.

— От блузата на Илейн?

— Да.

Усетих как космите на тила ми се раздвижват, топлина плъзна към скулите ми.

— Идентификация?

— Малко след три през нощта го пуснах в КОДИС и получих съвпадение.

Вече бях полуоблечен. Очите ми трескаво потърсиха хартия и писалка.

— Тръгвам веднага. Дай ми името.

— Не е толкова просто.