Читать «Тайните на Третия райх. Аненербе — секретният проект на Хитлер» онлайн - страница 81

Предаването на копието било юридически оформено като дарение на Австрия на своя нов фюрер. Благодарение на специалистите от Министерството на пропагандата този факт бил широко рекламиран. Копието било изпратено в Нюрнберг, където било оставено в църквата Света Екатерина. За главен пазител на копието бил назначен обербургмистърът на Нюрнберг Вили Либел, човекът, на когото било възложено да организира всички партийни празници. На 13 октомври 1938 година Копието на Съдбата вече се намирало в своето ново обиталище.

В Германия този ден бил обявен за общонационален празник. На гарата се събрала огромна тълпа, за да види пристигането на влака. Войската образувала жива ограда по пътя от гарата до църквата Света Екатерина, по който бронирани автомобили превозвали императорските съкровища. Планирало се такъв празник да се повтаря ежегодно, но намерението не се осъществило — през 1939 година започнала войната и на никого не му било до шумни тържества.

След започването на войната по заповед на Хитлер били направени няколко копия на свещеното оръжие. Те били разположени в древни замъци на ордените на границата с Германия, а после със завземането на чужди територии от вермахта се разпространили по цяла Европа. Смятало се, че тези „клонове“ на Копието на Съдбата ще помогнат да бъдат защитени от враговете границите на „хилядолетния райх“.

Не помогнали. Може би защото копията се правели не по оригиналното Копие на Лонгин?

Къде се намирало истинското „Копие на съдбата“?

Честно казано, от началото до края не бях сигурен, че копието на Мавриций и копието на Лонгин са един и същи артефакт. Твърде много бяха твърденията за това, че става дума за един и същи предмет. Но няколко твърде странни факта ме накараха да застана нащрек.

Първо, Свещеното Копие се е споменавало сред реликвите на християнската общност само през най-ранния период от съществуването й. И отново „изплувало“ на повърхността едва през IV век, вече след историята с Мавриций. Оказва се, че ние не сме в състояние да изградим непрекъсната верига от факти. Разбира се, напълно възможно е копието да е пролежало три века в някакъв тайник, за да не го унищожат езичниците. Но нали кръстът и гвоздеите са се почитали едва ли не открито? Откъде такова вниманието именно към копието?

Едва после, след като внимателно изследвах древните текстове, забелязах един твърде интересен факт: копието никога не е било собственост на християнската община. То е принадлежало на Лонгин. Тоест, докато Лонгин е бил в общината, копието се е намирало у него. След това заедно с него си „отишло“ и то. Само че къде?

Известно е, че Лонгин е станал страстен проповедник и е обиколил много страни. Маршрутът му е твърде добре известен. В частност, обиколил е земята на съвременна Сирия, Турция и се е отправил към Кавказ. Именно там, на територията на съвременните задкавказки републики, той се задържал продължително време, основал християнска община и я ръководил до самата си смърт. Трябва да кажем, че арменската християнска църква и досега почита Лонгин като свой основател.