Читать «Тайната порта» онлайн - страница 8

— Лили!

* * *

Сега, докато Хасан ага все още се рееше над несигурните брегове между спомените и смъртта, над Златния рог се разсипа зората. От другата страна на водите на Златния рог, в онази част от града, която наричаха Пера — кварталът на чужденците и неверниците — главният готвач Джон Карю седеше върху стената на градината на английския посланик и чупеше ядки.

Изминалата нощ бе тежка и гореща. Седнал на стената — нещо, което посланикът изрично бе забранил — Карю бе съблякъл ризата си — друго от изрично забранените неща, — за да се наслади поне за кратко на хладината на сутрешния бриз. Земята под него се свличаше по склона, предоставяйки му прекрасна гледка към бадемови и кайсиеви горички. Долу, на брега се виждаха скупчените дървени лодки на по-богатите търговци и на чуждите посланици.

Въпреки че първият призив към мюсюлманите за редовната им молитва бе дошъл преди половин час, по водите и в града отсреща не се забелязваше почти никакво движение. Лека мъгла, обагрена тук-там с най-нежния нюанс на розовото, който можеше да си представи човек (цвят, характерен не само за зората в Константинопол, но и за сладкото от розови листенца), все още покриваше нежно водите и отсрещните брегове. Докато Карю се взираше в хоризонта, бледата мъгла бе пронизана от самотен малък каяк — най-типичната тясна лодка за Босфора, който се насочи бавно към брега на Пера. От мястото си върху стената готвачът чуваше плясъка на греблата във водата и вика на чайките, които кръжаха над каяка, а коремчетата им проблясваха в бяло и златисто от светлината на зората.

А после, изведнъж, мъглата от отсрещния бряг се вдигна и разкри двореца на султана — Топкапъ сарай, с кипарисите, изпъстрили градината като изрязани от черна хартия силуети, с кубетата, минаретата и кулите му — омагьосан град в розово и златисто, потрепващ над маранята над водите, като че ли поддържан от невидими джинове.

— Рано си станал, Карю — достигна до него нечий глас откъм градината на посланика. — Или може би не си спал?

— Господарю! — вдигна ръка за поздрав Карю и продължи да си лежи безгрижно на стената, чупейки ядките си.

Пол Пиндар — секретар на английския посланик сър Хенри Лило, си помисли за миг да го скастри, но после се отказа. През годините, откакто познаваше Джон Карю, бе разбрал едно — че укорите и забележките бяха последният начин, по който можеше да се справи с него — факт, относно който все още не бе в състояние да убеди посланика, нито имаше вероятност да успее да го направи. Вместо това той хвърли бърз поглед към все още спящата къща зад тях и също се метна на стената.

— Вземи си ядчица — подметна Карю. Дори и да забеляза неодобрително вдигнатите вежди на Пол, готвачът не даде никакъв знак.

Пол Пиндар огледа замислено отпуснатата върху стената фигура — къдравата и несресана коса, висяща до раменете му, дребното, но стегнато и здраво тяло, което бликаше от едва сдържана енергия подобно на постоянно опъната тетива на лък. Често бе наблюдавал Карю по време на работа, дивейки се на прецизността и грацията, с които готвачът се движеше дори и в най-тясното и задушно пространство. Избледнял белег, резултат от кухненска свада, пронизваше едната му буза от ухото чак до връхчето на устата. В продължение на няколко минути двамата мъже си стояха така, потънали в приятелска тишина, плод на дългогодишното им, крайно необичайно приятелство.