Читать «Тайната порта» онлайн - страница 6

Все още беше нощ. Когато всичко свърши, по настояване на копта търговците на роби бяха изкопали дупка в пясъка точно зад колибата. Дупката беше тясна, но дълбока и точно толкова широка, колкото момчето да бъде заровено в нея до врата така, че само главата му да остане над земята. После мъжете заминаха нанякъде и го оставиха там. Но момчето не си спомняше нищо от това. Дойде в съзнание доста време след това, обгърнато от тежестта на хладния пясък около него. Ръцете и краката му бяха прилепени към тялото му така, сякаш бе увит в паяжината на огромен паяк.

Колко дълго го бяха оставили така, заровен жив в тази дупка? Пет дена, седмица? През първите няколко дена, докато го владееше треската, която го бе хванала почти моментално, той изобщо не си бе давал сметка за времето. Въпреки непоносимата жега през деня и слънцето, от което кръвта му вреше сякаш в тъпанчетата му, зъбите му тракаха от студ и несвяст. А болката между краката му беше толкова раздираща, че в устата му непрекъснато се събираше горчива слюнка. Ала най-лошо от всичко беше жаждата — кошмарна, всеобхващаща жажда, която го обгръщаше и измъчваше. Но когато изкрещя за вода, гласът му, вече не по-силен от глас на котенце, не стигна до ушите на никого.

Веднъж отвори очи и видя над главата си мъжа с тюрбана, онзи, на когото викаха „копта“. Той беше довел със себе си главатаря на търговците на роби — мъж черен като нощта, в дълга, светлосиня роба.

— Треската пуснала ли го е вече?

Коптът кимна и допълни:

— Както казах, момчето е силно.

— Тогава мога да си прибера товара си, така ли?

— Търпение, Масуф бей! Треската е свършила, но раната трябва да заздравее, при това добре! Ако искаш стоката си цяла, трябва да оставиш пясъка да си свърши работата! Момчето изобщо не трябва да мърда!

— Вода…

Той ли го каза? Устните на момчето бяха толкова пресъхнали, че се пукнаха и разкървавиха и при този най-слаб опит за говорене. Езикът му беше толкова подут, че едва не го задуши. Ала двамата мъже вече се бяха отдалечили.

Именно през тази нощ момичето дойде при него за първи път. В началото той не я видя — просто се пробуди от поредния пристъп на сън благодарение на хладината, която усети върху челото и устните си. При допира й в подпухналото му гърло се надигна болезнен вик, пресъхнал като прахан. Но звук не излезе никакъв. Влагата на парцала го прониза като нож.

Фигурка, дребна и почти невидима като призрак, приклекна до него на пясъка.

— Вода… — раздвижи с усилие той устните си.

— Не, не мога. — Момчето примигна, отвори очи и зърна пред себе си широкото гладко лице на малко момиче. — Все още не трябва да пиеш. Първо оздравей, после ще пиеш вода.

Тя не беше от децата от неговата верига — в това той беше почти сигурен, — но акцентът на гласа й му беше познат и той предположи, че тя също трябва да е от горите отвъд голямата река. Очите му го засмъдяха, но и те вече бяха толкова сухи, че не можеха да се разплачат.