Читать «Тайната порта» онлайн - страница 3

— Колко бързо лети времето!

От другата страна на прозореца, над високите стени, се виждаше резенче от нощното небе. Изведнъж облаците се разделиха и стаята бе залята от ярка лунна светлина, по-силна и от фенера на Есперанца. Плочките по стените на стаичката като че ли потрепнаха и заблестяха — в сребристосиньо и сребристозелено, подобно на вода в огряно от луна езеро. В светлината на лунните лъчи попадна и безжизненото тяло върху дивана, почти голо, ако не се броеше финия бял муселин около слабините. Сафийе се загледа в него. Беше като женско тяло, меко и почти обезкосмено — пищните оголени бедра, тясната талия, увисналите гърди, зърната с цвят на меласа. Величествена скулптура от плът. Кожата, която през деня беше толкова блестяща и черна, сега бе станала пепелява, сякаш отровата бе изсмукала всичката й светлина. А в ъгълчетата на нелепо разтворените устни, дебели и червени като цветове на хибискус, се стичаше пяна.

— Ваше величество… — очите на еврейката се стрелнаха притеснено към Сафийе. — Кажете ни какво да правим сега, ваше величество!

Но валиде султан като че ли не я чу. Направи крачка към вътрешността на стаята.

— Малко славейче, стари приятелю…

Думите бяха не по-силни от шепот.

Тежките бедра бяха преметнати върху възглавниците, напълно забравили за скромност и свян като жена по време на раждане. Котката, която до този момент душеше сред парчетата порцелан по пода, скочи върху дивана. От движението й част от тънкото муселиново покритие се свлече, излагайки на показ частите отдолу. Есперанца се пресегна, за да ги покрие пак, но с бързо движение на ръката валиде султан я спря.

— Не, остави ме да видя. Искам да видя!

Направи още една крачка навътре в стаята. Откъм прислужницата й Гюлбахар дойде тих, сподавен звук като едва доловима въздишка. Също като останалите части на тялото и слабините бяха напълно обезкосмени. Между пухкавите черни бедра, там, където би трябвало да са мъжките части, нямаше нищо. На тяхно място имаше празно пространство — един-единствен гневен белег, втвърден и удебелен като след обгаряне, на мястото, където някога, в някакъв невъобразимо далечен момент от невъобразимо дългия му живот, един замах на острия нож беше отнел пениса и тестисите на Хасан ага — началник на черните евнуси на валиде султан.

* * *

Носещ се върху облак от болка, Хасан ага — Малкия славей, долавяше някъде в далечината на затихващото си съзнание, че валиде султан е наблизо. Шепотът на жените беше объркан, не повече от неясно жужене за неговите уши, ала нейният аромат — смирната и амбрата, с които парфюмираше бельото си, кожата на красивите си бедра, корема си и забранения си секс — не, той никога не би могъл да сбърка този аромат, дори и сега, когато беше на смъртно легло.

Отново се унесе. Болката се бе впила като демон в червата му и бе спряла движенията им, като че ли тялото му е било подложено на продължителни изтезания. И сега се носеше нанякъде. Буден ли беше, или просто сънуваше? Да, болката. Но той познаваше добре болката. Пред вътрешния му взор изникна образ на момче. Малко момче, но дори и тогава вече здраво и набито, с къдрава, ниско подстригана коса, приличаща на черна шапчица, свлечена необичайно ниско над челото му. Някъде в този сън като че ли долови нечий женски глас — пищеше. А после и мъжки глас — баща му? Но как е възможно? Хасан ага, началник на черните евнуси, нямаше родители. Или може би е имал — някога, в онзи друг живот преди толкова много години, когато все още беше цял.