Читать «Тайната порта» онлайн - страница 2

А после, със затворени очи, познатото предпазливо котешко подушване. И веднага я заля онзи познат аромат — на стар прах, примесен с лек полъх на камфор. След това дойде и морето — да, това определено беше море. И нещо друго, но какво? Елизабет вдиша отново, но този път леко.

Рози. Тъга.

Остави бавно книгата на мястото й. Ръцете й трепереха.

Първа глава

Константинопол

31 август 1599 година, през нощта

— Мъртви ли са?

— Момичето — да.

Елегантно телце с две тънки златни верижки на деликатните глезени лежеше проснато по корем сред възглавниците на пода.

— А другото тяло?

Еврейката Есперанца Малхи — кира на валиде султан, приближи фенера си към лицето на второто тяло, отпуснато в странна поза на дивана. От джоба на робата си извади малко огледалце, инкрустирано със скъпоценни камъни, и го насочи към ноздрите. Макар и едва видимо, повърхността на стъклото се запоти.

— Не, ваше величество, още не.

Скрита в сенките до прага на малката стая, Сафийе — валиде султан, майката на Божията сянка на Земята, повдигна падналия на гърба й воал върху раменете си и потрепери, въпреки че нощта беше топла. Смарагдът с размери на гълъбово яйце на пръста й улови светлината от фенера на Есперанца и проблесна като котешко око.

— Но няма да е за дълго, нали? Какво мислиш?

— Не, няма да е за дълго, ваше величество. Да изпратя ли да повикат лекаря на султана?

— Не! — гласеше резкият отговор. — Никакъв лекар! Все още не!

Двете се обърнаха към умиращата фигура, просната на дивана — масивна купчина мека черна плът. На пода до дивана имаше преобърнат поднос с разпръснато наоколо съдържание. Тънки петна от някаква тъмна течност — храна или повръщано, проблясваха подобно на нишки паяжина сред възглавниците. Друга тънка черна ивица пълзеше от ухото на фигурата.

— Отрова?

— Да, ваше величество — кимна леко Есперанца. — Вижте! — приведе се и вдигна нещо изпод купчината счупен порцелан на пода.

— Какво е това?

— Не съм много сигурна. Може би детска играчка… Някакъв кораб.

— Не ми прилича на играчка.

Есперанца се втренчи в предмета в ръцете си и усети, че едно парченце от него се отчупва между пръстите й.

— Не, наистина не е играчка — изрече дълбоко замислена. — Някакъв сладкиш, направен от захар — и насочи кораба към устата си, като че ли се канеше да го опита.

— Не го слагай в устата си! — извика Сафийе и едва не събори с ръка предмета от ръката й. — Аз ще го взема, Есперанца. Дай ми го!

Зад дивана имаше отворен прозорец, от който се виждаше коридор със зелени и бели плочки, украсен със саксии с жасмин. В изолираната от високите стени сладост на нощта внезапно се дочу някакъв шум.

— Бързо, лампата!

Есперанца побърза да изгаси фенера си. В продължение на известно време двете жени стояха, без да смеят да помръднат.

— Котка, ваше величество — изрече тихо от мрака зад тях личната прислужница на Сафийе, забулена с тънък воал като господарката си.

— Колко е часът, Гюлбахар?

— Само няколко часа до изгрев-слънце, ваше величество.