Читать «Тайната порта» онлайн - страница 226

— О, нейна е! — възкликна Елизабет. — Сигурна съм. Макар че надали ще мога да го докажа със сигурност. Но продължавам да мисля за онова, което ти каза — обърна се към доктор Алис, — за това колко произволно може да бъде познанието ни за миналото. Понякога сякаш знаем точно толкова — разтвори леко пръсти, — колкото да се запитаме какво не знаем, какво липсва.

Обърна се пак към екрана. Когато при портата аз те видях… Но каква порта? Дали е имала предвид решетката на Томас Далъм? Надали. Ако е искала да каже решетка, е щяла да каже решетка, нали? Елизабет прокара неуверено пръсти през косата си.

— Както изглежда, тя все пак го е видяла един последен път — или поне се е надявала. Но какво е станало после? Предполагам, че никога няма да знаем със сигурност.

— Обаче някой е знаел — отбеляза замислено доктор Алис и вдигна обработения фрагмент. — Който и да е написал тази поема, а може би наистина е била Силия Лампри, като че ли е знаел, че тя никога няма да бъде освободена. Но може би някой друг, години по-късно, някоя друга наложница да я е познавала и да е знаела историята й. Някоя, която е държала достатъчно много на нея, за да запише всичко това и да го изпрати до Пол Пиндар, нейния „любезен приятел“.

— Може би Ричард е прав. Може би наистина е била една от монахините.

— Искаш да кажеш, че са оцелели заедно след корабокрушението? — възкликна доктор Алис. — Е, напълно допустимо. Но след това би трябвало да са били винаги заедно, при един и същи господар на робите. А след това продадени заедно и в сараите на султана. Стига де, какви са шансовете за подобно нещо?

— Да, права си — промърмори Елизабет.

— Но не е ли шансът онова, с което непрекъснато си имаме работа? — обади се Ричард, докато затваряше лаптопа си. — Шансът, съвпадението? Най-невероятните, най-произволните изводи? — затвори чантата си. — В крайна сметка какви бяха шансовете вие да намерите този фрагмент след толкова много години? Или аз да открия поемата отзад? Помислете и върху следното: ако бяхте направили откритието си година или две по-рано, щяхме напълно да го пропуснем. Защото тогава тази технология все още не съществуваше.

Докато се приготвяха да си тръгват, Елизабет взе фрагмента и го погледна за последен път. После изрече:

— Значи просто е чакала своя миг.

— Какво искате да кажете? — попита Ричард Омар, докато слагаше шала и палтото си.

— Силия. Знам, че ще ме сметнете за романтичка — хвърли поглед на доктор Алис, — но през цялото време имах странното усещане, че не аз съм открила Силия, а тя мен. Не знам защо. Глупаво е, но… — подаде папката на Ричард. — Заповядайте, вземете я. Повече не ми трябва.

Сбогуваха се с експерта на стълбите на библиотеката. Когато той си замина, Сюзън Алис подуши въздуха и отбеляза:

— Виж! В крайна сметка денят се оказа прекрасен!

И беше самата истина. Небето беше синьо, снегът блестеше под лъчите на слънцето.

— И сега накъде? — погледна тя косо младата си колежка.

— Искаш да кажеш дали се връщам в Истанбул ли? — засмя се Елизабет. — Ами да, мисля, че ще се върна.

— Всъщност имам предвид точно сега.