Читать «Тайната порта» онлайн - страница 225

— Ами, позачудих се аз какви са тези бели части от фрагмента, а после ми хрумна, че вероятно изобщо не са бели. Написаното с мастило оцелява доста продължително, както виждате, но ако някой е писал с нещо друго, например с молив?

— Искате да кажете, че може просто да се е изтрило само? — намеси се Елизабет.

— Именно. Както е добре известно, с времето написаното с молив се изтрива, но каналите от самите букви обикновено остават. Точно от онези неща, с които работя по ръкописите върху велен. Както и да е. Отпечатъците от молива могат да бъдат открити относително лесно — просто трябва да пуснеш хартията през различни светлинни спектри, за да провериш дали няма да изскочи нещо. В случая ултравиолетовата светлина не ни показа нищо, но после пробвах с инфрачервена и… — направи тържествена пауза — като илюзионист, който се кани да извади заек от шапката си.

— И?

Той нагласи екрана.

— И получих това!

Постепенно на екрана изникна призрачен фотографски негатив на оригиналната снимка — бял текст върху черна страница. Елизабет се вторачи и промърмори:

— Не виждам нищо по-различно.

— От тази страна не. Погледнете обратната!

Пак щракна нещо върху клавиатурата и изкара втората снимка. И изведнъж там, където доскоро се виждаше бял лист, се забелязаха знаци. Несигурни и тънки, написани сякаш от толкова малка ръка, че думите едва се разчитаха. И въпреки това блестяха с неземна синя светлина, написани сякаш с ектоплазма.

В продължение на няколко минути всички съзерцаваха екрана в пълно мълчание.

— Божичко! — изрече накрая доктор Алис. — Но какво пише?

— Не съм много сигурна, твърде дребно е — отговори Елизабет и се обърна към Ричард. — Може ли да бъде увеличено?

Той мълчаливо кимна.

— О, господи! — възкликна след секунда Елизабет и очите й се напълниха със сълзи.

— Какво? Какво е това?

— Ами, прилича на… поема.

— Прочети я! — отсече доктор Алис. — Прочети ми я, Елизабет!

И Елизабет зачете:

„Когато при портата аз те видях, откъснат завинаги от моята робска участ, в този момент аз веднага прозрях, че нивга повече това не ще се случи. О, любов моя, как прималя сърцето ми клето и как сълзи рукнаха, че няма да те зърна вовеки! Помни ме, любими, в английския ден, когато пак крачиш в нашта градина, помни ме и знай, че на Босфора днес аз съм изцяло като загинала. Но любовта ни ще пребъде навеки, макар любовта ми е веч към тъгата пътека.“

Острият звън на телефона откъм бюрото на библиотекаря прекъсна четенето и разруши тишината в читалнята. Първа заговори доктор Алис:

— Виж ти! Поздравления, млади човече! Оказва се, че сте попаднали на прекрасна находка, направо чудесна!

Ричард Омар кимна в знак на признателност.

— Знам, че това не е липсващата част от наратива — каза на Елизабет, — но мисля, че сте стигнали до правилното заключение. Като че ли момичето наистина не е получило момчето.

— Значи сте го знаели през цялото време.

— Само ако поемата е написана наистина от Силия Лампри. Вие как мислите?