Читать «Тайната на Лусинда» онлайн - страница 5

— Леля Лусинда. Дъщерята на Артър Спайдъруик.

Глава втора

В която много хора са наистина луди

— Браво, момчета! Много мило, че пожелахте да посетим леля Лусинда — каза майка им и се усмихна на Джерард и Саймън в огледалото за обратно виждане. — Сигурна съм, че тя ще се зарадва много на курабийките, които направихте за нея.

Покрай прозорците на колата профучаваше пъстрата лента на крайпътните дървета — червени и жълти петна от есенни листа между черни голи клони.

— Не бих казала, че Саймън и Джерард изобщо са правили курабийки — обади се заядливо Мелъри, която седеше на предната седалка до майка си. — Те просто наредиха двайсет-трийсет топчета замразено тесто в една тава. Това беше всичко.

Джерард ритна гърба на седалката й, после я срита още веднъж, по-силно.

— Хей! Ще ти счупя главата! — извика Мелъри и се извърна назад. Опита се да сграбчи брат си за яката на ризата, но предпазният колан й пречеше.

Джерард и Саймън се закискаха.

— Дръж се прилично, Мелъри! — смъмри я майка им. — Както и да са направили курабийките, момчетата все пак са направили нещо. А ти, млада госпожице, не само си заядлива, но си и много мързелива.

— Аз имах тренировка — смотолеви Мелъри, а Джерард забеляза, че ушите й пламнаха. Лъжеше, естествено.

Джерард внимателно опипа ученическата си раница и усети ръбовете на книгата, увита в хавлиената му кърпа. Книгата си беше вътре, здрава и невредима. Докато я носеше със себе си, нямаше опасност Мелъри да я докопа и да остави духовете да я вземат. Пралеля им Лусинда сигурно знаеше нещо за книгата, може би именно тя беше я скрила в двойното дъно на стария сандък, където Джерард я намери. Може би леля му Лусинда щеше да убеди Саймън и Мелъри, че книгата е много важна и трябва да я запазят каквото и да става.

Домът за душевноболни, в който живееше леля Лусинда, беше огромен, с червени тухлени стени, с безбройни прозорци и старателно поддържана ливада. Сградата не приличаше на клиника, а на господарска къща в богато имение. Над стръмния й покрив се издигаха повече от десет комина, а към внушителния мраморен вход водеше широка алея, настлана с бели камъни. Край тях се полюшваха красиви ръждивозлатисти хризантеми.

— Ау-у-у! — възкликна Саймън, изпълнен със страхопочитание. — Тази лудница е по-стара и от нашата къща!

— Може да е по-стара, но не е съборетина — измърмори Мелъри.

— Мелъри, казах ти да се държиш прилично! — ядоса се майка им.

Влязоха в паркинга и ситните камъчета на настилката заскърцаха под гумите на колата. Госпожа Грейс паркира до стар автомобил с излющена зелена боя и изключи двигателя.

— Леля Лусинда знае ли, че ще дойдем? — попита Саймън.

— Обадих се предварително, за да предупредя — отговори майка му, слезе от колата и протегна ръка, за да вземе чантата си. — Не знам обаче какво й казват и колко й казват, затова не бива да се разочаровате, ако се окаже, че леля Луси не ни очаква.

— Хващам се на бас, че ние сме първите й посетители от много време насам — каза Джерард. — Едва ли някой друг се сеща за нея.