Читать «Тайната на Лусинда» онлайн - страница 6

Майка му се намръщи.

— Първо, не е красиво да се говори така. И второ, защо си облякъл ризата обратно?

Джерард огледа ризата си, но не отговори.

— Все пак баба Мелвина идва при леля Лусинда, нали? — намеси се навреме Мелъри и го спаси от неудобните въпроси.

Майка й кимна.

— Да, баба ви идва, но й е трудно. Тя приемаше леля Лусинда по-скоро като сестра, а не като братовчедка. Когато леля Лусинда започна да… Когато състоянието й започна да се влошава, баба ви пое грижата за всичко.

Джерард искаше да пита какво означава това „за всичко“, но нещо го накара отново да си замълчи.

Четиримата влязоха през широките орехови врати на клиниката. Във фоайето имаше рецепция, а отзад седеше мъж в униформа и четеше вестник. Той вдигна поглед към тях, протегна ръка към слушалката на светлокафявия телефон до него и кимна към дебелата отворена книга за посетители.

— Подпишете се тук, моля. При кого отивате?

Когато чу името, мъжът смръщи вежди. Джерард веднага разбра, че този човек не му харесва.

След няколко минути се появи медицинска сестра с розова престилка на точка. Тя ги поведе през лабиринт от белезникавобели коридори. Въздухът беше застоял, с лека миризма на йод. Минаха през една празна стая, в която блещукаше екран на телевизор, някъде наблизо някой се смееше особено…

Джерард си спомни за лудниците, които беше виждал по филмите и си представи хората вътре — подивели, с блуждаещ поглед, яростно хапещи връзките на усмирителните ризи, в които ги бяха пристегнали. Той надникна през прозорците на някои врати, край които минаваха. В една от стаите млад мъж в хавлия за баня се кикотеше над обърната обратно книга, а в съседната стая съсухрена жена гледаше отчаяно през прозореца и задъхано хлипаше.

Момчето се опита да извърне поглед от следващата врата, но някой от вътре извика:

— Моят партньор по танци пристигна!

Джерард неволно погледна и видя слаб мъж с разрошена коса. Той притискаше лице към стъклото на прозореца, а цялото му тяло се тресеше.

— Господин Бърни, успокойте се! — извика сестрата и застана между Джерард и вратата.

— Вие сте виновни! Само вие! — озъби се мъж с ужасни пожълтели зъби.

— Добре ли си? — попита Мелъри брат си.

Джерард кимна и се опита да прикрие треперещите си ръце.

— Често ли се случва това? — обърна се госпожа Грейс към сестрата.

— Не — отвърна тя. — Господин Бърни обикновено е много тих. Съжалявам, че ви изплаши.

Джерард тъкмо си помисли, че идеята за това посещение май не е особено добра, когато сестрата спря пред една затворена врата, почука два пъти и без да чака отговор, отвори и влезе.

Стаята беше малка, с белезникавобелия цвят на коридорите. В средата й имаше болнично легло с метални табли. Завита с дебело одеяло, на леглото седеше една от най-старите жени, които Джерард бе виждал през живота си. Дългата й коса беше бяла като сняг, кожата й също беше бяла, почти прозрачна. На метална стойка отстрани на леглото беше закачена стъклена банка с прозрачна течност, която капеше в дълга тънка тръбичка и се вливаше в ръката на старицата. Тя беше грохнала, изгърбена и изкривена на една страна, но очите й, които се спряха на Джерард, бяха живи и умни.