Читать «Сълзите на камъка» онлайн - страница 2

Когато приключи с последната си задача за деня, вече бе станало доста късно. Време беше да похарчи известна част от няколкото милиона долара, които бе изкарал с честен труд днес. Както и повечето от бранша, Койотът не обръщаше никакво внимание на парите. Тръпката бе това, което го караше да се заема с опасни и безнадеждни на пръв поглед дела. Що се отнася до доларите, за него бе достатъчно просто да ги има в задоволителни количества. Така и ставаше. Всяка вечер в 18:00 часа сметката му набъбваше с десетина милиона долара. Никога не се опитваха да го лъжат; просто нямаше смисъл.

След като отдавна престана да брои текилите и уискитата, които се изливаха като летен дъжд в пресъхналото му от барутни пари гърло, Койотът реши да смени кръчмата. Излезе на улицата и се смеси с тълпата, жадуваща за развлечения. Краката му сякаш сами го носеха нанякъде. Алкохолните пари бяха замъглили мозъка му до такава степен, че почти не съзнаваше къде отива. Пътьом с небрежен жест захвърли някъде коженото си яке и черните очила, с които обикновено не се разделяше даже и вечер. Нямаше значение; после, на връщане, щеше да си ги прибере. Когато мина покрай една улична търговка на цветя, хвърли в полата й банкнота, надвишаваща няколко пъти дневния й оборот, и взе букет червени и бели рози. Смаяната продавачка дълго го наблюдава, докато се отдалечаваше по мрачната улица, а устните й шепнеха някаква молитва.

Клатушкайки се неуверено на изведнъж омекналите си крака, Койотът влезе в неугледен, опръскан с кал, кръв и вар бедняшки жилищен блок. Сякаш на автопилот се дотътри до една от вратите на четвъртия етаж, остави букета на прага, позвъни и почти тичешком се изнесе към стълбищната площадка. В момента не съзнаваше това, но вече десет години всяка вечер той правеше едно и също…

— Кой звъни? Ехо, има ли някой тук?

Той дочу познатия до болка глас и помътеното му съзнание се зачуди защо, по дяволите, тя продължава да играе една и съща сценка всяка вечер, като прекрасно знаеше, че навън няма да намери никого. Десет години — умножени по 365 дни… колко прави това? Доста, нали?…