Читать «Сълзите на камъка» онлайн

Сибин Майналовски

Сълзите на камъка

Койотът се събуди с отвратително главоболие. Нямаше представа какво е правил миналата нощ, но каквото и да беше, при всички случаи му бе отнело почти цялото желание за живот. Имаше чувство, че главата му е главното действащо лице във фойерверките за Четвърти юли. Опита се да се надигне от леглото и изпъшка, понеже в слепоочията му се набиха нови остри като бръсначи ножове. Въпреки всичко все някак си успя да се изправи на крака и се заклатушка с несигурна крачка към банята.

Когато излезе оттам — близо час след като успя някак си да завърти с ръцете, които отказваха да го слушат, крановете — се чувстваше значително по-добре. Закле се пред себе си тази вечер да не близне и капка алкохол… въпреки че знаеше, че няма да успее. Начинът, по който си изкарваше хляба, смилаше и малкото останало човешко в него на толкова малки парченца, че ако не бяха окъпаните в уиски и текила нощи, отдавна щеше да се е озовал в „Джунипър хил“ с усмирителна риза на гърба и тъпкан с успокоителни.

Време беше обаче да се залавя за работа. За днес програмата му не беше нито твърде лека, нито твърде натоварена: обикновен ден на елитен наемен убиец. Първо имаше две наказателни акции — пребиване с осакатяване и отсичане на ръце и крака. Тънкостта във втория случай изискваше човекът да остане жив, но Койотът бе прекалено добър в занаята си, за да се съмнява в това. Когато приключеше с показните случаи, имаше една сериозна задача — убийство (но задължително безболезнено!) на местен мафиотски бос, изменил на фамилията си и опитал се да развърти собствен бизнес. После малко отдих с две бомби в колите на двама самозабравили се сенатори, пледиращи за увеличаване на данъка върху алкохола. Щеше да приключи деня със сплашване на някакъв нещастник от крайните квартали. След като дълго умува, Койотът най-накрая реши да използва за целта любимото си оръжие — АК 47 с бронебойни патрони тип „дум-дум“, които вършеха чудесна работа: вдигаха страшно много шум, пораженията от тях бяха направо прелестни, а цялата операция отнемаше време колкото да изпиеш едно кафе. Койотът въздъхна, сложи черните очила, навлече едно обикновено протрито кожено яке и се отправи на работа.

Квартирата му по нищо не приличаше на налаганата от холивудските екшъни картина на жилище на наемен убиец. Койотът никога не държеше оръжия или нещо от този род у дома. Който и да влезеше вътре, щеше да си помисли, че е гостенин на обикновен, не чак толкова подреден ерген: разхвърляни дрехи, компактдискове и DVD-та в безпорядък, преливащи от фасове пепелници и множество празни и полупълни кутии от „Camel“. Когато трябваше да се снабди с оръжие, Койотът разчиташе на хилядите си скривалища из града. Никога не работеше с партньори, винаги избираше да действа сам, дори когато това на пръв поглед изглеждаше невъзможно. Именно за това колегите му бяха лепнали прякора „Койотът“, който му подхождаше идеално. Койотът не възразяваше. Отдавна бе забравил истинското си име.

Общо взето денят мина добре. За малко при поставянето на втория пластичен експлозив да го спипат, но Койотът се измъкна с онази елегантност, която винаги бе будила завист у колегите му и го превръщаше в „един от най-опасните живи хора по света“, както се бе изразил „Ню Йорк Таймс“. Някак си това се бе отпечатало и върху чертите на лицето му, върху походката и жестовете му. Когато вървеше по улиците на многомилионния град, хората се отдръпваха от него като от неприятен полъх. Някога, преди доста години, някакъв непознат грубо го бе блъснал по улицата и го бе подминал, без да се извини. Койотът се лепна зад него, без да каже и дума, проследи го, докато онзи влезе в някаква обществена тоалетна, и хладнокръвно го простреля с два куршума през очите: нека да се научи да гледа къде върви. Не изпита нито ярост, нито някакво чувство към пешеходеца. Ако позволиш на чувствата да те обземат, не след дълго си аут. Това бяха правилата на играта и Койотът свято ги спазваше.