Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 83

— Да. Но на убиеца не си длъжна да кажеш истината. Затова можеш да го излъжеш. Ала си длъжна да кажеш истината на своя клиент, на съпруга си или на полицията. Това е съвсем различно.

— Защо? Щом е лошо да се лъже, това важи за всички случаи. Ако на хората бе позволено да лъжат, когато сметнат, че така е правилно, тогава не бихме могли никога да разберем кога лъжат нарочно. — Маа Макутси спря и се замисли за няколко секунди. — Представата на един за това, какво е правилно, може да е съвсем различна от представата на друг. Ако всеки може да измисля свое правило…

Тя сви рамене и не довърши мисълта си до какво би довело това.

— Да — каза маа Рамотсве. — Права си. Тъкмо това е проблемът на света в днешно време. Всички си мислят, че могат сами да решават кое е добро и кое е лошо. Всички си мислят, че могат да забравят стария морал на Ботсуана. Но не могат.

— Но реалният проблем в случая — каза маа Макутси — е дали да му кажем всичко. Какво ще стане, ако му кажем: „Бяхте прав, жена ви ви изневерява“, без да му даваме подробности? Нали ще сме изпълнили дълга си? Не лъжем, нали? Просто не му казваме цялата истина.

Маа Рамотсве гледаше съсредоточено маа Макутси. Тя открай време ценеше размислите на секретарката си, но не бе очаквала, че ще превърне в такава нерешима главоблъсканица, свързана с етиката, един малък проблем — от тези, с които детективите се сблъскваха всеки ден. Тази работа беше мръсна. Помагаш на хората да решат проблемите си; не си длъжен да им сервираш всеобхватно решение. Какво правеха с информацията, си беше тяхна работа. Това беше техния живот и те трябваше да решават.

Но като се замисли за това, тя осъзна, че с предишни случаи е правила много повече от това. В няколко от успешно разплетените случаи тя не се задоволи с намирането на информацията. Беше вземала решения за изхода, при това решения, които се оказваха важни. Например в случая с жената, чийто съпруг имаше краден мерцедес, тя уреди колата да бъде върната на собственика. В случая с опита за застрахователна измама на мъжа с „тринайсет“ пръста, тя взе решение да не го предава на полицията. Това бе решение, което промени живота му. Може той да бе заживял честно, след като тя му даде тази възможност, а може и да не беше. Тя не знаеше. Но поне му беше дала възможност, а това можеше да промени всичко. Излизаше, че тя всъщност се бе намесвала в живота на хората, а не само им бе давала информация.

Тя осъзна, че най-важният проблем в този случай беше съдбата на момчето. Възрастните можеха сами да се погрижат за себе си — господин Бадуле можеше да преживее разкритието, че му изневеряват дълбоко в себе си той вече знаеше, че жена му не му е вярна; другият мъж можеше да се върне пълзейки при жена си и да си понесе наказанието може би щеше да се предаде и да отиде да живее в далечното село при съпругата си католичка; а пък елегантната дама можеше да прекарва малко повече време в кланицата, а не да си почива в голямото легло на улица „Ниерере“. Момчето обаче не можеше да бъде оставено на произвола на съдбата. Тя трябваше да се погрижи каквото и да се случи, то да не пострада заради греховете на майка си.