Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 73

— Е, как мислиш, колко цилиндъра има двигателят на тази кола?

— Един ли? — каза тихо момчето, без да вдига очи.

— Да бе, един! — намеси се подигравателно сестра му. — Това да не ти е двутактов!

Господин Дж. Л. Б. Матекони я погледна изненадан.

— Двутактов ли? Откъде знаеш за двутактовите?

Момичето сви рамене.

— Отдавна знам за тях. Те вдигат много шум и маслото се смесва с бензина. Слагат ги най-вече на мотори. Никой не харесва двутактовите двигатели.

Господин Дж. Л. Б. Матекони кимна.

— Така е, двутактовите двигатели често създават проблеми. — Той направи пауза. — Но няма какво да стоим тук и да си говорим за двигатели. Трябва да отидем в магазина и да ви купим дрехи и други неща, които са ви нужни.

Продавачките бяха много мили с момичето и влизаха с нея в пробната, помагаха й да облича роклите, които си избираше. Тя беше скромна и все избираше най-евтините дрехи, но казваше, че точно такива й трябвали. Момченцето прояви по-голям интерес; то избираше възможно най-ярките ризи и се влюби в чифт бели обувки, които сестра му категорично отхвърли като непрактични.

— Не можем да му вземем тези обувки, раа — каза тя на господин Дж. Л. Б. Матекони. — Ще се изцапат за нула време и след това ще ги захвърли. Това момче е много суетно.

— Разбирам — каза замислено господин Дж. Л. Б. Матекони. Момчето беше възпитано и се държеше прилично, но онзи лелеян образ на неговия син пред „Тлоквенг роуд спийди моторс“, сякаш угасна. Появи се друг образ, на момче с елегантна бяла риза и костюм… Но това не беше съвсем хубаво.

Те приключиха с пазаруването и тъкмо се връщаха през широкия площад пред пощата, когато един фотограф ги извика.

— Мога да ви снимам — каза им. — Тук, на място. Застанете под това дърво и аз ще ви снимам. Моментална снимка. Едно хубаво семейство.

— Искате ли — попита ги господин Дж. Л. Б. Матекони. — Тази снимка ще ни напомня за пазаруването.

Децата го погледнаха сияещи.

— О, да, моля те — каза момичето и добави: — Никога не са ме снимали.

Господин Дж. Л. Б. Матекони застина. Това момиче, вече почти девойка, никога не беше имало своя снимка. Тя нямаше никакви спомени от детството, нищо, което да й напомни каква е била. Нямаше нищо, никакъв образ, за който да каже: „Това съм аз.“ А това означаваше, че никога никой не бе искал да има нейна снимка; дотогава тя не бе имала значение за никого.

Гърлото му се сви и за миг той усети огромна жалост към двете деца; жалост, примесена с обич. Той щеше да им даде всичко това. Щеше да им даде всичко, отнето дотогава. Щяха да имат всичко, което получаваха другите деца, нещата, които другите деца приемаха като даденост; той щеше да им върне цялата тази обич, годините изгубена обич, малко по малко, докато везните се уравновесят.

Той закара количката пред дървото, където фотографът беше настанил студиото си на открито. След това фотографът се наведе зад фотоапарата си, закрепен върху паянтов триножник, и махна, за да привлече вниманието на модела. Чу се щракване, след него бръмчене и с вида на фокусник, който изпълнява номер, фотографът отлюспи защитния лист и размаха снимката, за да може да изсъхне.