Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 58

Недалеч оттам, един малък самолет на път за Габороне прелетя над язовира и след това, изгубвайки височина, се понесе над областта, наречена Селцето, над групата магазини на „Тлоквенг роуд“ и накрая, в последната минута от пътуването си, мина над къщите, граничещи с летището. В една от тях едно момиче седеше до прозореца и гледаше навън. Преди час и нещо тя се събуди и реши да стане и да погледа през прозореца. Количката беше до леглото й, можеше да я движи и без чужда помощ. След като стигна до прозореца, тя се загледа в нощта.

Чу самолета още преди да види светлините му. Учуди се какво правеше тук този самолет в три часа посред нощ. Как пилотите летяха нощно време? Как разбираха накъде отиват в безпределния мрак? Какво щеше да стане, ако завиеха в погрешна посока и се озовяха в Калахари, където нямаше светлини, по които да се ориентират, където човек все едно летеше в тъмна пещера?

Самолетът прелетя почти точно над къщата и тя видя формата на крилете му и конуса на светлината. Шумът от мотора вече беше силен — не далечно бръмчене, а гръмко бучене и трещене. Сигурно ще събуди цялата къща, помисли си тя, но след това самолетът допря пистата и моторът заглъхна, а къщата остана тиха.

Момичето надникна навън. Нейде в далечината имаше светлинка, може би на самата писта, но иначе беше пълен мрак. Къщата изглеждаше не част от града, а откъсната от него, след края на градината имаше само трънаци, дървета, туфи трева, акации и странните червени очертания на един термитник.

Тя почувства самота. В къщата спяха още двама души — нейното братче, което никога не се будеше нощем, и добрият мъж, който поправи количката й и ги взе при себе си. Тя не изпитваше страх от идването си тук: вярваше, че този човек ще се грижи добре за тях, той приличаше на господин Джеймисън, директорът на благотворителната организация, която ръководеше фермата на сираците. Той беше добър човек, който мислеше само за сираците и техните потребности. Отначало тя не разбираше как е възможно да има такива хора. Защо да ги е грижа за някакви деца, които не им бяха никакви? Тя се грижеше за братчето си, но това беше неин дълг.

Един ден майката на къщата се опита да й обясни всичко това.

— Трябва да се грижим за другите — каза й тя. Другите са наши братя и сестри. Ако те са нещастни, и ние сме нещастни. Ако те са гладни, и ние сме гладни. Нали разбираш?