Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 54

— Много е стара. На пода ли беше?

— Не, закачена на стената. Бяха останали някакви хартии по стената. Мравките ги бяха пропуснали.

Маа Макутси отново погледна изрезката.

— Написани са имена — каза тя — Цефас Калумани. Освалд Ранта. Маа Солои. Кои са тези хора?

— Живели са там — отвърна маа Рамотсве. — Сигурно навремето са живели там.

Маа Макутси сви рамене.

— Но дори да успеем да намерим тези хора и да говорим с тях, какво ще постигнем? Тогава полицаите със сигурност са ги разпитвали. Може би дори маа Къртин е говорила с тях, когато се е върнала първия път.

Маа Рамотсве кимна в знак на съгласие и рече:

— Права си. Но тази снимка ми казва нещо. Виж лицата им.

Маа Макутси разгледа внимателно пожълтялата снимка. На преден план имаше двама мъже и една жена. Зад тях стояха още един мъж, чиито черти не се виждаха, и една жена, полуобърната настрани. Имената под снимката се отнасяха за тримата най-отпред. Цефас Калумани беше висок, с дълги крайници, човек, който би изглеждал неловко и неудобно на всяка снимка. Маа Солои, която стоеше до него, сияеше от доволство. Тя беше олицетворение на спокойствието — типичната отрудена жена тсуана, от онези, които гледаха голямо семейство и целият им живот се състоеше в безкрайно безропотно пране и чистене: двора, къщата, дрехите на децата. Това беше снимка на една героиня, вярно непризната, но все пак героиня.

Третата фигура, Освалд Ранта, беше съвсем друго нещо. Той беше спретнато и елегантно облечен. Имаше бяла риза и вратовръзка и като маа Солои се усмихваше срещу обектива. Но неговата усмивка беше друга.

— Погледни този човек — каза маа Рамотсве. — Погледни Ранта.

— Не ми харесва — отсече маа Макутси. — Изобщо не ми харесва как изглежда.

— Точно така — каза маа Рамотсве. Това е лош човек.

Маа Макутси не каза нищо и минута-две те седяха в пълно мълчание, като маа Макутси не откъсваше поглед от снимката, а маа Рамотсве гледаше към чашата с чай. Накрая маа Рамотсве се обади:

— Мисля, че ако там е извършено нещо лошо, направил го е този мъж. Как мислиш, права ли съм?

— Да — отвърна маа Макутси, — права сте. — Тя замълча за миг. — Смятате ли да го откриете?

— Това е следващата ми задача — каза маа Рамотсве. — Ще поразпитам, ще потърся някой, който го познава. Но междувременно ни чакат няколко писма. Имаме и други случаи, за които трябва да се погрижим. Онзи мъж от пивоварната, който се тревожеше за брат си. Вече открих нещо и можем да му пишем. Но първо трябва да напишем писмо за онзи счетоводител.

Маа Макутси сложи един лист в пишещата машина и зачака маа Рамотсве да започне да й диктува. Писмото не беше интересно — в него ставаше дума за проследяването на счетоводителя на една фирма, който продал повечето активи на фирмата и изчезнал. От полицията вече не го търсеха, но фирмата си искаше парите.

Маа Макутси пишеше машинално. Не мислеше за това, което вършеше, но дългата практика й даваше възможност да пише без грешка дори когато умът й беше зает с нещо друго. В момента тя мислеше за Освалд Ранта, чудеше се как можеха да го намерят. Името му се пишеше по необичаен начин и най-просто щеше да е да го намери в телефонния указател. Освалд Ранта беше шикозно облечен мъж, който сигурно имаше телефон. Тя трябваше само да го намери и да препише адреса. После можеше да извърши свое разследване и да предаде информацията на маа Рамотсве.