Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 20

— Някои хора обичат бързите коли — обади се другият чирак. — Има такива, които обичат да карат бързо.

— Може и така да е рече господин Дж. Л. Б. Матекони, — но не важи за всички. Има хора, които знаят, че бързото каране невинаги е най-добрият начин да стигнеш донякъде. Не е ли така? По-добре спокойно каране, отколкото вечен покой, нали?

Чираците го гледаха недоумяващо и той въздъхна; и тук беше виновно министерството на образованието и неговите модерни идеи. Двете момчета никога нямаше да разберат и половината от думите му. И някой ден щяха много да пострадат.

Той стигна до фермата на сираците и както винаги наду клаксона пред портата. Тези посещения му носеха радост по няколко причини. Разбира се, той обичаше да вижда децата и обикновено носеше шепа бонбони, които им раздаваше, когато те го заобикаляха. Но обичаше също да се среща с г-жа Силвия Потокване, главната домакиня. Тя беше отдавнашна приятелка на майка му и той я познаваше от дете. Ето защо беше съвсем естествено да се нагърби с поправките на всички машинарии, които се разваляха, както и с поддръжката на двете камионетки и очукания стар микробус, транспортните средства във фермата. За всичко това не му плащаха, но не се и очакваше. Всички помагаха на фермата на сираците, с каквото можеха и той нямаше да приеме заплащане, дори да настояваха.

Когато той пристигна, маа Потокване беше в кабинета си. Тя се надвеси от прозореца и му махна да влезе.

— Чаят е готов, господин Дж. Л. Б. Матекони — извика тя. — Ще има и сладкиш, ако побързаш.

Той паркира камионетката си под сянката на един баобаб. Няколко деца вече се бяха появили и подскачаха край него, докато вървеше към канцеларията.

— Я ми кажете, слушахте ли? — попита той, като бръкна в джобовете си.

— Бяхме много послушни — отговори най-голямото дете. — Цяла седмица вършим добри дела. Вече се изморихме след толкова добри дела.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се подсмихна:

— В такъв случай може да получите бонбони.

Той даде шепа бонбони на най-голямото дете, което ги прие възпитано, като протегна към него и двете си длани, както е прието в Ботсуана.

— Недей да ги глезиш тия деца — викна от прозореца маа Потокване. — Те са много лоши, знам ги аз.

Децата се разсмяха и се разбягаха, а господин Дж. Л. Б. Матекони прекрачи прага на канцеларията. Вътре откри маа Потокване, нейния съпруг, пенсиониран полицай, и две майки на къщи. Пред всеки от тях имаше чаша чай и чиния с плодов сладкиш.

Господин Дж. Л. Б. Матекони отпи от чая си, а маа Потокване му разказа за проблемите им с една от водните помпи. Само след половин час работа тя прегрявала и се тревожели да не спре изобщо.

— Маслото е — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Ако няма масло, помпата прегрява. Сигурно изтича отнякъде. Има пробойна.

— ​И спирачките на микробуса не са наред — каза маа Потокване. — Вдигат страшен шум.

— Накладките — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Време е да се сменят. В това време много се прашат и така се износват. Ще хвърля един поглед, но вероятно ще трябва да я докарате в сервиза, за да я оправя.